Обезглавяването на ап. Павел


Мъченическата смърт на ап. Павел (платно от Матиа Прети (1613-1699); източник: Wikimedia)

За размаха и неповторимостта на делото на ап. Павел е писано и ще се пише много. Но в първото си послание до църквата в Коринт той самият обобщава своя принос към християнството по-добре от когото и да било:

„Аз съм най-нищожният от апостолите, който не съм достоен и апостол да се нарека, понеже гоних Божията църква. Но с Божията благодат съм каквото съм; и дадената на мене Негова благодат не бе напразно, но трудих се повече от всички тях (другите апостоли) - не аз обаче, но Божията благодат, която беше с мене" (I Кор. 15:9,10).

В който и град и страна Павел да е занесъл Евангелието, Църквата пуска дълбоки и трайни корени.

Прославеният Христов служител от Тарс възприема себе си преди всичко като апостол на езическите народи. Той е бил идеално подготвен за такава мисия. В личността му са събрани три велики култури. Като римски гражданин Павел е имал достъп до целия римски свят. Отраснал в предимно гръцка езикова и културна среда, той е бил способен да формулира идеите си на добър гръцки език и да ги предава на елинизирани народи и жители на империята. А със своето строго възпитание и религиозно образование на фарисей той бил авторитетен учител на Мойсеевия закон и приеман с уважение в местните синагоги.

Павел започва своето поприще като гонител на вярващите. Ев. Лука споменава "един момък на име Савел" сред присъстващите и одобряващите убийството на Стефан, първия мъченик на Църквата (Деян. 7:58, 8:1). Ала след като среща Христос в ослепително видение по пътя за Дамаск, неговият живот е напълно преобразен. От този момент насетне Христос е всичко за него: "Бях решил да не знам между вас нищо друго освен Исуса Христа, и то Него разпнат" (I Кор. 2:1). А също: "Съразпнах се с Христа и сега вече не аз живея, но Христос живее в мене" (Гал. 2:20).

Затова на ап. Павел дължим изключителни прозрения за Господа и Неговата воля, подобни на Писанията на първоначалните апостоли, придружавали Исус в земния Му път. "В Него имаме изкуплението си, прощението на греховете; в Него, Който е образ на невидимия Бог, първороден преди всяко създание" (Кол. 1:14,15). "Затова и Бог Го превъзвиши, ... така щото в Исусовото име да се поклони всяко коляно от небесните и земните и подземните същества" (Фил. 2:9,10).

Освен в христологията Павел става първопроходец и по отношение на мисионерската стратегия на ранната Църква. Той разпространява Благовестието сред езичниците и най-много от всички писатели от апостолската ера се доближава до създаването на систематично богословие. Неговото Послание към римляните особено задълбочава и разгръща нашето разбиране за вината и благодатта, за предопределението и вярата. При всички реформаторски движения и инициативи в Църквата идеите от Павловите послания са играли водеща роля. Писмата му са се радвали на голям авторитет още сред първото поколение християни. Ап. Петър признава техните боговдъхновени достойнства и ги споменава редом "с другите Писания" (II Петр. 3:16) като извор на вяра и на здраво учение.

Накрая ап. Павел сам заплаща с живота си за вярата, която някога е преследвал. Още при обръщението му към Христос един сирийски християнин на име Анания е изпратен при него с пророческото послание: "(Павел) ми е съд, избран да разгласява Моето име пред народите и царе и пред израилтяните; Аз ще му покажа, колко много той трябва да пострада за името Ми" (Деян. 9:15,16). В едно от посланията си самият апостол изброява някои от своите страдания заради вярата (II Кор. 11:25-28). Списъкът е впечатляващ. Но мъченическата му смърт е кулминацията на един живот на саможертва, "поднесен като принос на възлияние" пред неговия Господ Исус Христос (II Тим. 4:6).

В Новия Завет не се споменава къде и как е загинал апостолът. Със сигурност може да се каже, че е бил убит и това е станало между 64 г., когато в Рим избухва голям пожар (и християните са набедени като виновници за трагедията), и 68 г. сл.Хр., последната от управлението на император Нерон. Най-ранното споменаване на мъченичеството му е в посланията на св. Климент Римски. Има ред свидетелства от ранната църковна традиция, че Павел е бил обезглавен: екзекуция, която била в съответствие с римското му гражданство. За обезглавяването на апостола на езичниците по заповед на Нерон пишат Тертулиан (около 200 г.), църковният историк Евсевий Кесарийски (320 г.), Лактанций (318 г.) и св. Йероним (392 г.). Съвременни исторически изследвания сочат като най-вероятна дата 29 юни, 67 г. сл.Хр. Ако тази оценка е вярна, то през настоящата година отбелязваме 1950 години от края на земния път и на невероятния подвиг на най-успешния мисионер в историята на християнството.

Самата дата - 29 юни, е утвърдена в църковната традиция за почитане на паметта на апостолите Петър и Павел.

          The People's Chronology, James Trager, Owlet (August 1994)