Църковната традиция и Реформацията - 2

Първият широко разпространен документ с изложение на протестантската вяра е Аугсбургското изповедание. Той е подготвен с оглед на предстоящ имперски събор, организиран през лятото на 1530г.  от император Карл V, с който той се надява да примири католици и протестанти за да обедини техните сили срещу настъплението на турците в Европа. Това дава възможност на лютераните да изложат своите доктринални възгледи в една относително толерантна към тях обстановка. Те вижда в това и възможност да покажат, че не са врагове на държавата и да наблегнат повече върху общите верски позиции с Рим, от колкото върху различията. Под ръководството на Филип Меланхтон, който е един от най-близките сътрудници на Мартин Лутер се изготвя документ , който добива известност като Аугсбурска изповед на вяра. Подписан от седем протестантски князе и от представители на два свободни града, той е прочетен пред имперския събор на немски език. Изпълнени с  добрата воля да не създават напрежение, съставителите на тази изповед последователно излагат всички свои възгледи, като ги свързват със съответни определения дадени на Вселенски събори или изказани от авторитетни  Отци на църквата. Същевременно те с достойнство посочват отклоненията от библейските принципи, които са допуснати от римо-католическата църква и отхвърлят изопачени интерпретации на протестантската вяра.

Аугсбургската изповед поставя систематично ударения върху мъдростта на всички, християнски автори след апостолите, допринесли за утвърждаването на основния евангелски принцип изведен от Лутер :  спасение само по благодат чрез вяра. Така те на първо място напомнят, че учението на пелагианите е ерес, защото не приемат, че първородния грях се вменява на всяко поколение след Адам. Изтъкват, че Амвросий Медиолански,  един от отците на Църквата, е заявил : „който вярва в Христос, ще бъде спасен и ще получи опрощение на греховете не чрез дела, а само чрез вяра, без заслуги“. Напомнят, че за разлика от Пелагий, Блажени Августин отхвърля идеята, че „човек има вродена способност и мотивация да върши това, което е добре от гледна точка на Бога…

 Относно основния спорен доктринален проблем, фокусиран в глава ХХ „Вярата и добрите дела“, Аугсбургската изповед отново се обляга най-вече на авторитета на Августин:

Тук ние не даваме никакво ново тълкуване; това е явно от учението на Августин, който задълбочено разглежда този въпрос и учи в съгласие с нас, а именно, че получаваме благодат и биваме оправдани пед Бога чрез вярата в Христос, а не чрез делата си. Цялата му книга De spiritu et littera доказва това.

 В тази връзка се напомня и безапелационното изказване на Амвросий, че „Изкуплението  чрез кръвта на Христос би загубило огромна част от стойността си … ако оправданието се дължеше по предхождащи заслуги. …

По нататък Аугсбургската изповед обсъжда правила и практики в римо-католическата църква, в които лютераните откриват  злоупотреби спрямо христовото учение и спрямо наставленията на Отците на Църквата, към които те се връщат и отказват да следват по-късни предписания. Най-напред се критикува практиката при отслужване на причастието, на миряните да се дава само хляба, а само свещениците да пият от чашата. Напомня се, че и Киприян, и Блажени Йероним и папа Геласий са учели, че чашата се дава и на миряните, че „никой в тайнството да не бъде лишаван от чашата“. А думите на Христос „Пийте от нея всички“(Матей 26:27) са достатъчно ясни, поради което в лютеранската църква се постъпва по този начин.

Известно е, колко чувствителна за Лутер и други свещенослужители е темата за бракът и за тяхното право да се женят. Тук Аугсбургската изповед се опира на силна подкрепа в различни цитати от Писанието и почти не намира аргументи в съчиненията на Отците на църквата. Но все пак се споменава, че това правило е станало напълно задължително едва през 11 век и предизвикало силна съпротива от тогавашните свещеници. И изобщо в изповедта се прави сериозна критика на мотивите с които се привличат хора да дават обет за монашески живот, с „твърде малко познания за Христос“ и с внушения, че „монашеските обеди имат значимостта на кръщението“, че „чрез монашески живот човек може да постигне опрощение на греховете си и оправдание пред Бога“.

В последната глава на Аугсбургската изповед се дава отговор на обвинението, че протестантите не се покоряват на нарежданията  на епископите на Църквата, и съответно на властта на папата. По повод на това обвинение се прави обстоен разбор на същността на христовото и на апостолското учение по този въпрос и се напомня, че дори Августин заявява, че „ човек не трябва да не се подчинява на редовно избраните епископи, ако те грешат и учат или заповядват нещо, противоречащо на божественото Свещено писание“.

Посочените по-горе текстове от изповеди на вяра, са само част от изобилието на коментари на Реформаторите в различни съчинения, в които те показват познания и зачитане на богословското наследство на църковните авторитети живели и творили преди тях, но при категоричното условие, то да съответства на учението на Господ Исус Христос и на апостолите.

Виж Аугсбургско изповедание. Въведение. София, Българска лютеранска църква, 2002г. с.6

Пак там, гл. VI.Новопослушанието. (с.15)

Пак там, гл. XVIII. Свободата на волята. (с.21)

Пак там, гл.ХХ. Вярата и добрите дела ( с.23)

Пак там, гл XXII. Даването и на хляба и на виното в Светото причастие, (с.30)

Пак там, гл. XXVII. Монашеските обети ( с.47-54)

Пак там, гл. XXVIII. Властта на епископите (с.58)