Ако Христос не е бил възкресен

В началото на двадесети век, в Европа, намира широко разпространение т.н. либерално богословие. Един от неговите видни представители е немският лутерански богослов Рудолф Бултман. Неговите възгледи са оформени в обстановка на повсеместно завладяване на интелектуалния елит от философски идеи, които съчетават претенции за рационализъм, с разбиране на истината като относителна стойност. Истината за големите въпроси на живота е относителна според това, как тя помага на отделния индивид да се осъществи – да стане това, което иска да стане. Предаването и тълкуването на историята е нещо несигурно, още повече ако става въпрос за исторически факти, на които християните разчитат, за да обосноват своята вяра. Това е време, в което настъпва разцвет на екзистенциализма, чиито основи са положени още през деветнадесети век от мислители като Сьорен Киркегор в Дания и развити от философи като Мартин Хайдегер през двадесети век. Успоредно с това, опасно проявление и приложение намира идеологията на национал-социализма, косвено вдъхновена от лозунга „Бог е мъртъв“ на Фридрих Ницше, както и на откровения атеизъм на марксистко-ленинската идеология.

Бултман се противопоставя на национал-социализма. Противопоставя се на материалистическата философия. Бултман не е атеист. Или може да се каже, че се бори със себе си да не бъде такъв, защото не иска (!) да бъде такъв. Това проличава, когато говори за вяра в Бога:

„Бог е всемогъщ, когато го изповядам като такъв в едно „и все пак“, изправяйки се срещу всяко изкушение да разбирам себе си в зависимост от условията на земното си съществуване... дори в ситуации на отчаяние... Бог е творецът, комуто се доверявам, че има скрит промисъл в света, в който съм длъжен да действам, дори ако според природните науки и историографията събитията в света са казуално обусловени. Бог е любовта, доколкото усещам благословението, дадено ми чрез непрестанната възможност на любовта в човешката съвместност, но и борейки се срещу собствения си егоизъм, срещу всяка ревност, омраза и разрушаващ човешката съвместност спор, които ме застигат.“

Горното изказване може да очарова и да насърчи всеки християнин. Проблемът настъпва обаче, когато открием, че Бултман не приема историческите свидетелства на Евангелието като достатъчно достоверни. Оказва се, че според него историята на Спасението трябва да се изключи от реалността на събитията във времето. Събития като Възкресението не могат да се проверят научно и съответно не могат да се вместят във времето и пространството. Те могат да се отнесат само до психологическата реалност на вярващата общност. Отбелязва, че когато апостол Павел говори за възкресение, той никога не споменава „празен гроб“. Прави извод, че „празният гроб“ е форма на митологично представяне, че това е мит, който представя образно възкресението. Учениците на Исус са представили по този начин една реалност, която са преживяли духовно. За това Бултман съветва вярващите да приемат Христос да „възкръсва в тях“, когато слушат проповедта на Възкресение.

„Божието слово е чисто събитие (или ставане, осъществяване, следвайки Хайдегер). Не това, което то ми разказва като история е важно. Важен е призивът на Бога аз да се променя.“

Естествено, такова раздвоено мислене предизвиква възраженията на всеки, който има не само лична опитност с променящата сила на Божието слово, но приема също така за истинни всички събития, описани в Библията, включително и тези, които имат свръхестествен характер.

Възниква въпросът: как такъв дългогодишен изследовател на Библията и професор по Нов завет в град Марбург, е могъл да си затваря очите пред много конкретни и важни изказвания именно на апостол Павел по тази тема? Още повече, че скептиците като него, относно историческата реалност на Възкресението, не са някаква новост извън и вътре в църковната общност. Такива е имало достатъчно много и по времето на апостол Павел. То не е било очаквано от епикурейските и стоическите философи на епохата. Юдейските духовни водачи, познаващи пророческите писания е трябвало да бъдат подготвени за него, но тяхното коравосърдечие е заслепило ума им и още на времето си са пуснали в обръщение слух за конспирация на учениците. Почти веднага са се появили хора, които са започнали да твърдят, че както разпъването на Христос на кръст, така и Неговото възкресение са били само привидни. За това Павел е пределно ясен и категоричен:

„Как казват някои между вас, че няма възкресение на мъртвите? Ако няма възкресение на мъртвите, то и Христос не е бил възкресен. И ако Христос не е бил възкресен, то празна е нашата проповед, празна е и нашата вяра“ (I Кор 15:12-14).

Нека напомним, че в много случаи от човешката практика, свидетелските показания на повече от един човек се приемат за достоверни и достатъчно обективни. Още в началото на петнадесета глава на Първото послание към Коринтяните, апостолът напомня, че възкресението на Исус Христос е потвърдено от свидетелството на голям брой очевидци в първите дни след неговата екзекуция на кръст и неговото погребение. А това, че възкръсналият Исус се явява на самия него, когато Павел е на път към Дамаск, за да арестува юдеи, станали християни, няма как да се обясни с някаква предварителна психологическа нагласа.

В случая обаче апостол Павел поставя ударението върху логическата необходимост на Христовото възкресение. Той не се задоволява да защитава историческата реалност на възкресението на Исус Христос със свидетелски показания. За него е важно да посочи и колко празна и безсмислена би била вярата на християните, ако тя не е основана върху този акт на Бога в тяхното физическо време и пространство:

„Ако Христос не е бил възкресен, суетна е вашата вяра – вие сте още в греховете си“ (I Кор 15:17).

Във физическото възкресение на Христос е заложен глобалният план на Бога за бъдещето на света. Това бъдеще зависи на първо място от удовлетворяване на Божията правда. Исус Христос възкръсва, не защото просто е умрял като Лазар, а защото е убит по най-жесток начин, на кръст. Убит е според тогавашната власт като престъпник. Ала всъщност е убит, по Божий план, като изкупителна жертва за всички наши престъпления. Според Божията правда, ние заслужаваме не само биологична, но и духовна смърт. В Исус откриваме  своя единствено възможен защитник. Исус Христос е единствено възможен изкупител за нашите грехове и единствено възможен ходатай за живота ни, защото единствено Той е безгрешен Човешки син, в Когото е въплътен вечният Бог, в лицето на Бог Син, вечното Слово. Като представител на човешката раса, наследила Адам трябваше да умре, но като Божий син, не можеше да остане в гроба. Трябваше да остави „празен гроб“! За да можем всички, които вярваме в Него да имаме надежда, че ще възкръснем и ще живеем в Него, с Него, за Него, завинаги.

„Както в Адам всички умират, така и в Христос всички ще живеят“ (I Кор 15:22).

Ако Христос не е бил възкресен, няма как да очакваме оптимистичен край на човешката история. Но защото Христос е бил възкресен, имаме едно невероятно обещание:

Тогава ще бъде краят, когато Той ще предаде царството на Бога и Отца, след като унищожи всяко началство и всяка власт и сила... И смъртта, най-последният враг, ще бъде унищожена“ (I Кор 15:24,26).

За съжаление, и днес не само извън, но и вътре в Църквата има хора, които гледат на Възкресението само като на някакъв обединяващ символ за християните, „добър за консумиране“, заради пречистващото въздействие на хубавия великденски празник. Апостол Павел гледа с ирония на такова мислене:

„Ако мъртвите не се възкресяват, нека ядем и да пием, защото утре ще умрем“ (I Кор 15:24,26).

На своето време, апостол Павел не си губи времето в подобни увлечения, които предвещават мрачен край. Той намира пълно осъществяване на себе си в проповядване на Спасение в името на възкръсналия Христос. Това прави, въпреки, че ежедневието му е подложено на всевъзможни опасности и несгоди. Неговата мисионерска работа  е основана не на променливи екзистенциални пориви и не на относително валидни етични норми, а на единствено разумно заключение, проверено с лична среща и ежедневна жива връзка с Господ Исус Христос: А сега, Христос наистина е бил възкресен!

Бултман, Рудолф. Протестантската теология и атеизмът (Християнство и култура, 2013/3, 61-64 с.)

Bolich, Gregory. Karl Barth & Evangelism (InterVarsity Press, 1980), р.131.