Един византийски предвестник на Реформацията - св. Симеон нови богослов

Симеон Нови Богослов е малко познат християнски автор. В последните няколко десетилетия обаче интересът към него започва забележително да нараства. Неговите произведения се оказват важно свързващо звено в развитието на византийската богословска традиция между класическия патристичен период  и по-късната  исихастка школа. Симеон (949–1022 г.) живее по времето на Македонската династия от царуването на император Константин VІІ Багренородни до това на Василий ІІ Българоубиец. Ако за Българското царство този период е белязан с трагичен разгром, то  Византия  преживява, по това време  особен политически и културен възход наричан от някои „Македонски ренесанс“.

Симеон се ражда в семейство от провинциалната аристокрация. На единадесет годишна възраст го изпращат да учи в Цариград, където отсяда при вуйчо си, който е началник на имперската канцелария. Въпреки това многообещаващо начало и въпреки че бързо се приобщава към аристократичната младеж с бурните ѝ забавления, у Симеон възниква много рано силен интерес към живота на монасите, и намира между тях свой духовен наставник.  Една нощ, научен да се моли с молитвата „О, Боже, бъди милостив към мене грешника“, младият Симеон  преживява неочаквано нещо, което сам описва  по следния начин:

изведнъж върху него засвети от горе, в изобилие, едно божествено озарение, което изпълни изцяло мястото. Пред това явление юношата не знаеше какво да мисли; не разбираше вече, дали се намира у дома си, и дори дали има покрив над главата си. Дори не усещаше дали е стъпил на земята… беше облян от сълзи, от една радост и едно неизразимо ликуване. Тогава неговият ум се издигна до небето и откри една друга светлина, по-светла от тази, която беше близо.“ (Катехизисно слово 22, 88–102)

Тази опитност на Симеон, обаче, не променя веднага начина му на живот. Едва шест години по-късно, след подобно преживяване, той решава да скъса от корен връзките си със света, като приеме монашеството. Симеон получава нови видения, които тълкува като знаци на специална Божия милост с уверение за спасение. Започва духовна борба в отстояване на тази увереност, която той определя и като плод на кръщение със Святия Дух. Симеон изучава сериозно Свещеното Писание и развива творчество със солидни библейски и богословски познания. Личният мистичен опит, от една страна, и догматичната мисъл от друга, взаимно се обосновават. Днес са известни няколко сборника, които му се приписват: Катехизисни слова; Богословски, познавателни и деятелни глави; Химни; Теологични и етически трактати; Писма.

В тези произведения Симеон развива циклично всички основни богословски теми – за познанието на Бога, за човека и познание на тайната на спасението. Както се произнася архиепископ Василий Кривошеин: „Неговият подход към богословските въпроси е преди всичко сотериологичен; това, което го интересува най-вече, е спасението на човека“.

Смея да твърдя, че Симеон е положил основи на впечатляващ „мост“ между  византийското богословие и богословието на Реформацията. Това може да се установи в развити от него ключови теми. Освен това, когато един протестантски читател се запознава с някои от съчиненията на Симеон, сигурно ще бъде изненадан, че открива съвети и призиви, които са характерни за проповедите на евангелски пастири и проповедници от времето на Съживителните движения, и които се чуват и до сега.

1. На първо място, можем да изтъкнем темата за оправдание чрез вяра. Въпреки нейното приглушено място в източната традиция, тя присъства категорично в съчиненията на Симеон Нови Богослов. Забележително е как според него вярата не е лична заслуга, а сигурен белег на оправданието и преобразяването в Христос, като неизбежен резултат на Божието предопределение и призив:

Всички, които са повярвали в Христа, монаси или миряни, са предузнати и предопределени и стават съобразни с образа на Сина Божий…; призовани - те са оправдани; оправдани - те са прославени.

 И още упованието и вярата в незаслужената Божия милост има първенство пред делата в спасителното дело, и не е съдействаща  равнопоставена  (синергична) роля:

Що се отнася до мене, ти знаеш, Господи, че никога не съм уповавал на моите дела или действия за спасението на моята душа, но на твоята милост…

И все пак, Симеон не пропуска да подчертае личната отговорност и личната жертвоготовност за поддържане на един благочестив живот. Вярата е белег на оправданието.  А белег на истинска вяра е безусловното следване на Христовите заповеди през целия период на земно съществуване.

2. Темата за Божията благодат прониква навсякъде в трудовете на Симеон. В една своя актова реч архимандрит Симон от Московската духовна академия заявява: „В своето учение за благодатта, преподобният Симеон провежда последователно мисълта за всесилното ѝ действие и превъзходство в делото за спасението на човека…“

За него, тя е не само резултат на Христовото изкупително дело в полза на целия космос, но и предхождащо средство на спасението на един човек. Тя е незаслужена и безвъзмездна. Нейното проявление не е непременно резултат на някакви духовни търсения, а напротив - много често, когато Божията благодат започва да действа, първоначално се наблюдава  противодействие, „нехаене“от страна на човека. Но настойчивата любов на Бога довежда до обръщане към светлината:

… аз нехаех за моя Бог. Тогава Ти лично прояви милост, Ти ме погледна, Ти ме обърна, като осветли моя мрак с Твоята светлина (Химн 37).

3. Особено впечатляваща и близка до реформаторската е позицията на св. Симеон Нови Богослов относно предопределението и свободната воля. Симеон е разбирал колко е важно да се подчертае Божият суверенитет в Неговия спасителен план:

Са, следователно предопределени (προορισμενοι), записани (απογεγραμμενοι) и преброени (ηριθμηνοι) тези, които трябва в бъдеще да се прибавят към тялото Христово…Виждаш как всички светии са предопределени и познати от преди. И Святото Слово казва: „Дори космите на главата ви са преброени“… Следователно, всички светии са познати отпреди от Бога, едновременно предопределени и преброени, щом като са записани поименно в небесата… (Ет. тракт.1, 8.1–17).

Тук между Божието познание и предопределение има тъждество. Изборът на светиите е записан предварително в небесата като вечно Божие притежание:

Как гледаш Ти…всички същества? Не всички, които Ти виждаш, са тези, които познаваш, Боже мой,… Ти се появяваш у тези, които Ти принадлежат...(Химн 7).

 Същевременно, Симеон разбира много добре опасността от фаталистично интерпретиране на библейските текстове и поема пастирска грижа, за да насочи вниманието ни към сърцето на Евангелието, за да ни насочи към положителния аспект на предопределеното лично отношение на Христос към нас:

Чувал съм мнозина да казват: „За какво ми е да се подлагам на многобройни изпитания, да обявявам моето обръщение и покаяние, ако не съм нито познат по начало от Бога, нито предопределен да бъда спасен…?“ На такива Симеон отговаря: „Ех, вие защо не разсъждавате от гледна точка на това, което ви спасява, а от гледна точка на това, което ви погубва. Защо се захващате с предпочитание за трудните откъси на боговдъхновеното Писание, та да извращавате смисъла им и ги отделяте самостоятелно за ваше погубление? Не чувате ли Спасителя да заявява всеки ден: „Аз съм жив; Моята воля не е да искам смъртта на грешника, но това той да се обърне и да живее“?… Казал ли е на някои: „Не се покайвайте, няма да ви приема“, а на други - като на предопределени: „Покайте се защото съм ви познал от преди“? Никак даже… (Ет.тракт. 2,1.1)

 В това съчетание на вярност към библейското учение с евангелизаторска и пастирска находчивост за нейното приложение, Симеон достига до максималната зрялост на пастир-реформатор.

 4. Друг въпрос, по който Симеон се отличава от доминиращото традиционно разбиране в православието, е отношението между кръщение и новорождение. За болшинството от отците на Църквата, проблемът за новорождението, се свързва органично с кръщението, представяно като „изкъпването на новорождението“. За разлика от тях Симеон прави ясно разграничаване на новорождението от акта на водното кръщение:

Никой да не тръгне да казва: „Що се отнася до мене, от времето на светото кръщение съм приел Христа и го имам“. Такъв да научи, че не всички, които са кръстени, приемат Христа чрез кръщението, но само тези, които са утвърдени във вярата и са достигнали до съвършено познание, или тези, които чрез подготовка на пречистване са били добре предразположени за достъп до кръщението. (Ет. тракт.10,323-329)

Така за Симеон новорождението не е резултат на тайнството на водното кръщение в Църквата, а  се приема пряко от Бога и чрез Христовия Дух. Всеки, който претендира, че е християнин, трябва да изпита себе си дали е новороден. Белег на принадлежност към Църквата е на първо място новорождението:

И така, нека всеки от вас, братя… да изпита себе си. Дали е приел Бог Слово, Който е дошъл, дали е станал дете на Бога (ει τεκνον Θεου εγενετο), дали е роден от Бога… ето така той е станал християнин… (Ет.тракт.10, 471-479)

5. Симеон свързва новорождението с кръщението на Святия Дух:

Раждането означава тук духовното състояние, което става действително и видимо в кръщението на Светия Дух“.  (Ет.тракт.10,441-445)

6. Според Симеон най-сигурен и осезателен белег на кръщението на Светия Дух е това, което сам е преживял във видение на Божията светлина. Той определя това преживяване като преобразена сетивност, като състояние на просветлено от Духа съзнание. Християнската проповед следва не само да се чуе, но трябва да стане лично преживяване в среща с Бога  с видение на Неговата светлина и Христовата слава. Така един християнин трябва да добие увереност в своето спасение „още на тази земя“.  Очевидно личният опит на Симеон го насочва да вярва, че подобна опитност е най-висш израз на Божието благоволение. В източната традиция подобен опит се определя като „виждането на Таворската светлина“ на Преображението. Но мнозина от видните ѝ представители – исихасти - разчитат повече на личните усилия и съставят методики от духовни упражнения за постигането ѝ.

При Симеон можем да открием елементи на духовност  характерни за по-късния пиетизъм и харизматични движения, които се разпространяват след Реформацията в някои евангелски общности. Не случайно английският православен епископ Калистос Уеър в една своя публикация отбелязва, че „макар да има отчетливи различия, всъщност има наистина основание да се смята, че св. Симеон може да бъде наречен „Византийският евангелист“.    Разбира се, от гледище на консервативното християнство, не този профил на „византийския евангелист“ го свързва с класическото реформаторско движение, а негови позиции които изтъкнахме преди това.

В заключение трябва да отбележим, че в цялостното си творчество Симеон Нови Богослов отразява ранната църковна традиция. Но същевременно той  се изявява като християнски богослов и учител, достигнал изпреварващо до прозрения, които по-късно ще бъдат изведени в цялостен план в Западна Европа и ще обновят Църквата. Симеон Нови Богослов с право може да се вмести в пантеона на християнските мислители предвестници на Реформацията.

 

Периода на първите Вселенски събори, с издадените от тях постановления признати от цялата Църква.

Главната цел на това духовно движени е уподобяване с Бога и покой в Него с Христовата благодат.

Symeon LE NOUVEAU THEOLOGIEN, CatéchèsesSources chrétiennes 104; Paris, Cerf , 1964. (Симеон НОВИ БОГОСЛОВ, Катехизисни слова)

B. KRIVOCHEINE, Dans la lumière du Christ. Saint Syméon le Nouveau Théologien 9491022, Chevetogne, 1980, р. 313. (В. КРИВОШЕИН, В светлината на Христос. Свети Симеон Нови Богослов)

Syméon le NOUVEAU THEOLOGIEN, Traités théologiques et éthiques, t.I-II. Paris, Sources chrétiennes. Ethique 2,2.4-13. (Симеон НОВИ БОГОСЛОВ, Богословски и етически трактати; Ет. трактат  2.)

Syméon le NOUVEAU THEOLOGIEN, Hymne 42, 48–50.(Симеон НОВИ БОГОСЛОВ, Химни, Химн 42)

Архим. СИМОН, Симеон Новы Богослов – учитель опытного богословия. Журнал Московского Патриархата 1966/11, с. 56.

Калистос УЕЪР, диоклийски епископ; Тайнството на човешката личност. Исихасткти студии. София, сдр. “Св.Албан и св. Сергий”, 2002, с.142.