Сърцето на Яков – предобраз на възкресението

Автор: 

„Взеха Йосифовата дрешка, заклаха козел и като натопиха дрешката в кръвта,  изпратиха шарената дрешка да я занесат на баща им, като рекоха: Намерихме това; познай сега дали е дрешката на сина ти, или не.  И той я позна и рече: Това е дрешката на сина ми; лют звяр го е изял; несъмнено Йосиф е разкъсан.  И Яков раздра дрехите си, тури вретище около кръста си и оплаква сина си за дълго време.  И всичките му синове, и всичките му дъщери станаха, за да го утешават; но той не искаше да се утеши, защото казваше: С жалеене ще сляза при сина си в гроба. И баща му го оплакваше.”  (Битие 37:31-35)

„И известиха му: Йосиф е още жив и е управител на цялата Египетска земя. А сърцето му примря, защото не ги вярваше.  Но те му разказаха всичко, което Йосиф им беше говорил; и като видя колите, които Йосиф бе изпратил да го вземат, духът на баща им Якова се съживи. И рече Израил: Доволно е; син ми Йосиф е още жив, ще ида и ще го видя преди да умра.” (Битие 45:26-28).

Този трогателен библейски разказ ни въвежда в дълбочините на човешкото страдание и същевременно ни изправя пред удивителното величие на Божието дело. Малките подробности и скромната човешка обикновеност не са случайни. Има навсякъде по-дълбок смисъл в тези неща. Те са пророчески, сочат към бъдещето, към Христос. Тоест имат всеобщо, универсално измерение.

Текстът ни разказва, че опечаленият Яков отказал утешение след загубата на любимия си син Йосиф. Въпреки състрадателното присъствие и благите думи на многобройните си домашни, старият баща не намерил мир. Дори, може да се каже, че отказал да се примири, и да се наслаждава на утехата, която следва болките на траура при скромните и смирените вярващи.

Това поведение на Яков би могло лесно да се приеме като слабохарактерност и дори неверие. В действителност обаче то е израз на духовно дело, водителство от Бога. Нека си припомним няколко основни факти, свързани с тази история.

Братята на Йосиф лъжат баща си. Младото момче не е мъртво. Разяждани от ревност, те наистина са възнамерявали да го умъртвят, но в края на краища са го продали на керван търговци по пътя към Египет. Йосиф е отхвърлен, намразен, прокуден от дома си и земите си. По човешки обречен, но все още жив. Божията милост не го е предала на смъртта.

Тези неща, разбира се, Яков не ги знаел. Той нямал основание да се съмнява в смъртта на Йосиф. Но Божият Дух вътре в него не му позволявал да се примири със скръбната вест. Нещо дълбоко в сърцето му отказвало да повярва на лъжа. Сякаш в духа си Яков продължавал по някакъв таен, подсъзнателен начин да е свързан с живия си син, както и с обещанията, дадени от Бога за него чрез незабравими сънища. Йосиф щял един ден да стане за благословение, че дори и за изкуплението на дома си – единственото семейство на света, което познавало живия Бог и е избрано за благословение на всички народи на земята.

Предполагаемата смърт на Йосиф била не само лична драма за Яков, а и заплаха за спасението на целия свят, за Божието дело през идните векове.  Това обяснява защо Яков не можел да преодолява скръбта. Бог не му позволил да повярва на лъжа, която да хвърля позор върху верността на Бога и върху способността Му да изпълнява онова, което е обещал.

Минали много, много години. Един ден Яков научил удивителната вест за Йосиф, и тогава неподвижното му, замиращо сърце се съживило. След това в разказа той се нарича Израил – този, който е получил Божиите обещания: „Рече Израил: Доволно е. Синът ми Йосиф е още жив! Ще ида и ще го видя, преди да умра.”

В един смисъл Яков е преминал през смъртта заедно със своя син. Но скръбта му бе последвана от радост, от съживяване – един вид възкресение за духа му. Докато Йосиф е мъртъв, Яков лежи неутешим в долината на смъртната сянка. Когато Йосиф е жив, Израил се съживява!

Този чуден разказ насочва погледа ни към нашия Господ Исус Христос и към естеството на истинската, спасителна вяра в Неговото възкресение. Вестта за празния гроб и срещите с възкръсналия Спасител връщат към живот Неговите ученици. Павел пък пише, че ние сме „съвъзкресени с Христос“ и седнали с Него чрез вяра в небесни места.

Чрез една невидима, но напълно реална връзка, тъй като Исус е жив, и ние живеем в Него. „Христос във вас, пише Павел, надеждата за славата” (Кол. 1:27).