Сто и пет години от началото на геноцида над арменците

Под прикритието на бушуващата Първа световна война турското правителство възнамерява да реши “арменския въпрос” брутално и веднъж завинаги. Древната арменска нация е трън в тялото на линеещата Османска империя. Арменците живеят в Мала Азия далеч преди появата на турците и тяхната държава първа приема християнството като официална религия (301 г.). През XIX век те са успешни търговци, занаятчии и съдържатели на дюкяни. Общественото им влияние и исканията им за конституционно гарантирани права плашат османската власт и през 1895 г. тя подклажда кланета на арменци, извършени от (предимно) кюрдски милиции.  А през 1915 г. правителството заявява, че арменският християнски народ е заплаха за турското национално единство и ги подлага на изтребление. Като немюсюлмани арменците нямат право да носят стрелково оръжие и затова са неспособни – освен в редки случаи – на каквато и да е самозащита.

Традиционната мюсюлманска религия на турците, изглежда, не е била главният подтик за последвалите ужасни деяния – водещи са били алчността и желанието за етническо прочистване. Но е показателно, че никой ислямски водач не надига глас срещу кланетата. Неколцина турски валии (губернатори), които отказват да убиват безпомощните християни, са уволнени и сменени с жестоки “патриоти”.

Властта депортира арменците “на заточение” в пустинни райони. Като правило мъжете биват избивани, а жените и децата са разкарвани като стадо на големи разстояния, докато капват от жажда и изтощение. Много от тях стават плячка или жертви на арабски и кюрдски въоръжени групи. Безсрамни и безчестни турски мъже изнасилват арменски момичета направо на улицата – даже пред очите на минаващи чужденци – или ги продават като робини или наложници в мюсюлмански домове, където ги принуждават да приемат исляма. Полицаи и войници се забавляват да измъчват хиляди безпомощни арменци.

На 9 март 1915 г. турският министър на вътрешните работи Мехмед Талаат паша издава заповед относно град Алепо, в който до този момент някои арменци спасяват живота си чрез подкуп. В заповедта се казва: “Всички права на арменците да живеят и работят на турска земя са изцяло отменени. В това отношение правителството поема пълната отговорност и вече се е разпоредило да не бъде пощаден никой, дори децата в люлките. В някои провинции вече имаме резултати от изпълнението на тази заповед. Въпреки това, по неизвестни нам причини, спрямо “определени хора” (т.е. арменци, които са платили откуп) е приложена различна мярка и те – вместо да бъдат изпратени направо в местата на заточение (т.е. пустинята) – са оставени в Алепо, което вкарва правителството в допълнителни затруднения. Без да се вслушвате в каквито и да било техни възражения, разкарайте тези хора оттам – жени, деца или каквито и да са, дори ако не могат да ходят. Не позволявайте никой (от местните турци) да ги взема под своя закрила, защото поради невежеството си някои поставят материалната изгода (т.е. подкупа) по-ниско от патриотичните чувства и не оценяват великата политика на правителството в това отношение. Вместо непреки мерки за изтребление като поставяне при сурови условия, бърза депортация, трудно пътуване и др., в Алепо могат да се предприемат преки мерки. Така че действайте усърдно.”

В заключение, след като уверява градските власти, че армията няма да се намеси, Талаат паша се разпорежда: “Кажете на всички длъжностни лица, назначени за тази цел, че трябва да приведат в изпълнение действителните ни намерения, без да се страхуват да поемат отговорност. Очаквам да ми изпращате ежеседмично доклади с конкретни числа (т.е. брой убити) относно вашите действия. Подпис: министър на вътрешните работи”.

Зловещият план на Талаат паша се увенчава с успех. Д-р Мартин Нийпаге, германски учител в Алепо, се опитва да спре клането. Но става само безпомощен свидетел как хиляди са насилствено депортирани, а множество други са наблъскани зад телените мрежи на временни лагери, където измират от глад и жажда. Въпреки официалната жалба на папата и протестите на европейските съюзници на Турция, както и на Съединените щати, милион и половина  арменци в Османската империя намират смъртта си.

Турското правителство и до днес не признава събитията от 1915 година като геноцид над арменците – въпреки че 23 държави вече официално са възприели това понятие. Междувременно един век по-късно и почти в същия район една друга (Ислямска) държава отново упражнява терор и безнаказано убива местното християнско население...