Иван Вазов като поет и религиозен учител (I част)

Не оставяй стидно ази
да пропадна в бой със злото
и съмненье да ме сгази
в Тебе, в Правдата, в Доброто.

Иван Вазов 

Видях народ в мрак тежък да мъртвее,
ала и Бог виде
и рече: „Нека Вазов да изгрее!“
И светлина биде.

Иван Вазов е един. И няма втори подобен нему в България. И като изключим двамата солунски братя Кирил и Методи, от гледище значението му като просветител той няма на себе си равен в цялата българска история. Такова е моето непоклатимо убеждение.

А че така мисли, в лицето на своята интелигенция, и българският народ, явствува от три най-малко неща: двоякият му юбилей, тържественото му погребение и царственият му гроб в сърцето на София.

На 24 октомври 1920 г. България отпразнува двойния юбилей на своя любим народен поет: 70 години от рождението му и 50 години от дейността му като писател. В това празненство вземаха живо участие и народ, и държава, с всички културни дружества, всички учебни учреждения, всички благотворителни и почти всички индустриални организации. Това събитие беше, по своята грандиозност, размер и великолепие, небивало в нашата история. А на 22 септември 1921 г., година след това без един месец, когато Иван Вазов прекрачи мистериозната граница на живота и се присъедини към малкия лик на българските безсмъртни духове, нему се даде царствено погребение. Жалейката бе непринудена и всеобща. София, може би, никога друг път не е виждала толкоз свят. Макар че бе пороен ден, погребалното шествие, в което сам царят ходеше пеши след погребалната колесница, беше нескончаемо. Никога българин приживе и при смърт не е бил удостояван с таквиз грандиозни тържества и всенародна обич.

И впоследствие, на трето място, той бе погребан като някой класичен завоевател, царствено и уединено, между катедралите „Св. София“ и „Ал. Невски“, в сърцето на нашата столица. Наместо кръст или паметник, цветният му гроб, както е случаят с Емерсоновия, е сега отбелязан с една грамадна в естествено състояние скала, с простия надпис: „Иван Вазов (1850-1921)“.

Така особено и над всички България цени този си син. И с право. Никой друг българин не е имал, и няма, таквоз грамадно значение за нашата земя и род. С една дума, нашият любим народен поет напълно заслужава тая рядка по света и небивала у нас народна почит.

Прочее, с това България прави чест и на себе си. Вазов е наше съкровище. Нашият народ е беден. Ала без него той щеше да е по-беден. Той е наше народно величие. Нашият народ е малък. Ала без Вазов той щеше да е по-дребен.

* * *

1. Иван Вазов заема това между нас първенство най-вече като поет и литератор. Той е талант крупен и щеше да се смята отличен писател в коя и да е съвременна литература. Но у нас той е нещо много повече от величайши талант. Той е за България каквото са Пушкин, Тургенев и Толстой, слени в едно, за Русия; каквото са за Англия Чосър, Шекспир и Киплинг, взети заедно; каквото са за Германия Гьоте и Шилер, съединени; каквото са троицата Лонгфелоу, Хоторн и Лоуел за Америка. Той е в един смисъл родоначалник и безспорен създател на нашата литература. Заличим ли из нея Вазов, българската (досегашна) литература престава да съществува. И нейната епоха носи, или трябва да носи, името му.

И това негово място на завидно първенство е осигурено. В бъдеще дори и да го надмине някой по дарби, мъчно ще го застигне по плодовитост и никой български Шекспир не може да го измести като първи по ред истински литератор – в този именно смисъл той е родоначалник и създател на българската книжнина.

Той беше човек едър и красив телесно, и още повече такъв умствено. Всред съвременните му български писатели той крачеше като исполин между джуджета, като Гъливър между лилипутите.

Като художник, поет и белетрист Вазов е не само велик българин, а и велик славянин. Всъщност, малко му липсва да бъде наравно с най-великите в света поети и писатели.

* * *

2. Вазовата личност и творчество очевидно имат, и ще имат, грамадно за България и българите значение в културно-просветно отношение.

Вие знаете каква първенствующа роля той от години играе в училищата. Читанки, граматики и христоматии, както и други по език, литература и отечественознание учебници, са пълни предимно с негови разкази, описания и поеми.

Неговите съчинения са и най-многобройни и най-разпространени в нашия език. Неговите възгледи по всякакви предмети се четат от всички възрасти, съсловия и класи, в колиби и палати.

Знаете още колко популярни са неговите песни. Забравил съм кой западник бе остроумно казал: „Дайте ми да напиша песните на един народ, та нека който иска му пише законите.“ Това въжделение е постигнато от нашия щастлив поет. Учениците в училището, студентите в университета,войниците в строя, професионалните певци в хора, момите на хорото и майките над малките си пеят Вазови песни. Често певецът не знае, че песента е Вазова, ала това не намалява нейното влияние. Театрите играят Вазови пиеси. Всички публични срещи, вечеринки, утра и сборни тържества декламират Вазови думи.

Неговото слово намира и много живи проводници – обожатели и подражатели. Българският оратор, патриот, моралист, любител на природата или просто влюбен и екзалтиран подкрепя, изостря, краси или подслажда доводите си с Вазови цитати. И може би 90% от нашите днешни писатели, драскачи и писарушки подпалват мъждивите си кандилца от Вазовата лампада.

Поради всичко това той силно влияе у нас и политика, и просвета, и морал, и религия. И така ще бъде занапред – ако не докато свят светува, то поне докато български език съществува.

Тъй, по преимущества на своята оригиналност и засег, по величието на своя талант и вдъхновение, по силата на своето примерно трудолюбие и книжевно производство, Иван Вазов е днес, и всякога ще бъде – щем не щем, за добро или за зло – наш народен просветител: учител на учителите, вдъхновител на възпитателите, възпитател на нашите поколения, строител на характера народен, ваятел на младите души.

* * *

3. Религиозни ценности у Иван Вазов. Казах по-горе, че той влияе и на религията. Сега искам да отбия мислите ви в посока на тая страна – Вазов като религиозен учител. Той е учител, щем не щем. Въпросът е какъв: положителен или отрицателен; добър или лош; силен или слаб?

Ние, които вярваме в Бога и Христа не с думи само; ние, които считаме тая благодатна вяра и залог във всяка добродетел; ние, които гледаме на човек обезверен като на човек озверен; които положително вярваме – и за това не се стесняваме да казваме:

Човек, талант или поет,
учен или авторитет,
който отрича тези истини,
тез вечни, благодатни истини,
за нас не е учен, не е поет,
а зъл сеяч и заразител на злини:
същ пъклен син, зловреден и проклет.

Имайки предвид това и туй, че той се налага от съдбата да бъде възпитател на децата ни, че съчиненията му ще бъдат за нашия народ един вид второ Евангелие, не може да не се запитаме: Какво становище заема Иван Вазов относно Вярата: религията изобщо и християнството специално? Съдържат ли неговите творения религиозни поуки и ценности и какви?

1) Аз кога мисля за Иван Вазов от гледище религиозно, две чувства оформени в мисъл се изпречват пред моя ум: едно съжаление и една радост, които не изключват една друга.

Аз съжалявам, че неговият мироглед и характер са се оформявали под влиянието на латинската (френската) школа, а не под англосаксонската или скандинавската. Ако, наместо Дидро, Волтер, Русо, Виктор Юго и техните руски почитатели и подражатели, той бе в младостта си познавал Милтон, Бейкън, Тейлър, Шекспир, Лоуел, Емерсън, Карлайл и Ръскин, ние щяхме днес да имаме един Вазов, характерно тъй светъл и умствено тъй висок, когото можехме смело да поставяме наравно между великите мъже и мислители в целия свят.

Френското върху му влияние аз смятам едно голямо нещастие и за него, и за нас.

Аз се радвам обаче, че Вазов бе по природа достатъчно силен и висок да се изправи, почти съвсем да се издигне, над тлетворните и тъй модни, между скудоумната интелигенция, учения на отрицанието.

Прочее, нашият Вазов е далеч от душетровното безверие. Той открито взема становище спрямо религията на човек – по-верно казано, на поет – вярващ в Бога.

2) Нека ви посоча сега някои места и няколко извадки, главно из поемите му, които засягат Вярата: досежно Бога и Христа, досежно евангелските добродетели: вяра, надежда, любов и пр.

В стихотворението „Поемата”, скитането си по върховете на Рила, съзерцанието на природата и възхищението си от нея, той нарича четене Божията поема. Но това не напомня ли ни Псалом 8, стих 1, и Псалом 19, стих 1?

По същия предмет – Бог, изявен в природата – вземете от „Молитва в планината“ следните строфи:

Станах жив, бодър. Гледам: слънце
на планина златеше върха.
В букака тъмни чувам звънци.
Прохлада утренна ми лъха...

От вън излязох, на посока,
пустинята планинска фанах.
Там, върху канара висока,
един с природата останах.

И в Божий храм неръкотворни,
пред туй величье чародейно,
пред тоя мир светлив, просторни –
коленичих благоговейно.

И дълги, дълги там минути
молих се, в вдъхновенье нямо.
Слова дълбоки и нечути
устата ми шептяха тамо.

И Бога срещах, виждах ясно
в небето, в слънцето заристо,
във мирозданьето прекрасно,
във всеки дъх, шум, шар и листо.

Напред Той беше – вред изправен:
в душа ми тъмна и в ефира,
премъдър, вездесъщ и славен,
разлян в живота на всемира.

И Той ме чуйше – ази знаях.
И мойте болки, скръб, съмненье
и сълзи, що в душа си таях,
приимаше с благоволенье.

Усетих Неговата благост
и мир – в сърце си облекчено.
Изпитах чиста, светла драгост
като създанье обновено.[1]

Вазовото особено, но и положително верую ние намираме изказано в поемите „Той” и „Непобедима”. Първата ще дам и коментирам по-сетне, а от последната пет строфи са както следват:

НЕПОБЕДИМА

Вярвам. Вярвам в Нещо в небесата.
Вярвам в истината и в доброто.
Черен е триумфът на Лъжата.
Низка е победата на злото.

Вярвам. Вярвам, Родино, и в тебе.
Не е този – друг е твоят жребий.
Дни по-други готви ти съдбата.
Вярвам в Нещо в небесата!

Разум висши или висша Воля
то е – но то види, милва, блъска.
Рано, късно своя лик оголя
и зари или мълнии страшни пръска.

Каина на съд ужасен вика,
Юда – на върбата го увисва
и троши ръката, що подписва
смъртен приговор на мъченика.

Има Бог правдив. Той дига, сваля,
бди над слабий, силния струпаля...
и ти, Майко, хероиньо мила,
вярвай в себе – вярата е сила...[2]

Две парчета са достатъчни, за да покажат становището на поета досежно Христа: „Неволно отбих се” и „Де е Бог”, и двете от които ще дам изцяло:

НЕВОЛНО ОТБИХ СЕ

Неволно отбих се във Божия храм –
кат пътник отпаднал под сенчица хладна.
Свещена молитва възлизаше там
и лейше мир сладък в душата ми страдна.

Наведох смирено, покорно глава.
Смущение тайно обзе ме неволно
и някакви чудни и нови слова
из моето сърце извираха болно.

Аз молих се жежко към Бога велик
за помощ, утеха в живота ми тежки,
за мене, за братя, за всеки клетник,
за сичкия страждущи род человешки.

И молих на кръста разпетий Христа
да вдъхне мен свойта любов и търпенье...
И дълго йощ шепнеха мойте уста.
И леко, и светло ставаше на мене...[3]

 

ДЕ Е БОГ?

Търсих Го на небето – там Го няма.
От празднотата Му смутен остах.
Търсих Го в земния Му дом, но в храма
Аз лика Му видях.

Подирих Го в сърцата – срещнах тамо
не Бога благи – други бог жесток.
Дирих Го в разума – той каза само;
„Не знам какво е бог!”

Потърсих Го в душата человешка –
там името Му беше, а не Той.
Дирих Го вред... и викнах в мъка тежка:
Къде си, Боже мой?

Не виждам Те в небето и в челяка.
Земята пуста е сега от Теб
и пълна с кривди, зло. Синджири звякат,
цари Ваал свиреп.

Заглъхна в бурен Твойто слово живо
и Твоят благ завет за братство, мир.
Теб химни пейм, а служим послушливо
на други, лют кумир.

Къде си, Бог на любовта, живота,
на истината извор вечен, свят?
И чух аз вик: Търси Го на Голгота!
Той пак е там разпят![4]

 

А досежно вяра, надежда и любов имаме следните парчета:

МОЛИТВА

Тебе, Боже, аз се моля,
Теб изливам си сърцето,
Тебе, по чиято воля
дишам, страдам под небето.

Дай Ти мощ на мойта слабост –
днес е час Новия завет изпитанье.
Дай ми Ти велика храброст
в туй великото страданье.

Да не умрат мъжки сили
в боя тежки със неволи,
да се чупят толкоз криле,
гордости и яки воли.

Да не клюмне мен челото
пред кумира на тълпата,
пред вида на тържеството,
на силата, на лъжата.

Не оставяй стидно ази
да пропадна в бой със злото
и съмненье да ме сгази
в Тебе, в Правдата, в Доброто.

 

ТОЙ

Дете бях и вярвах в Бога.
И знаях, че Той е в небето.
Осанка Той имаше строга,
каквато я виждах с тревога
на нашия храм на кубето.

И знаях, че Той, като нази,
от плът е и слуша, и вижда.
И „Дядо” Му казвах тогази –
че люби, гърми, ненавижда
от Своя престол от елмази.

Днес стар съм и пак вярвам в Бога.
Но веч Му не зная лицето,
ни де Му е тронът, чертогът.
Той дух е, разлян в ширинето,
в душата, в света, в битието.[5]

В цитуваните парчета стоят основите на закръглен религиозен мироглед – ей, на християнския мироглед, – изразен не догматично, а поетично. Поемата „Той“ заедно с цитуваната по-преди, озаглавена „Непобедима“, съдържат Вазовото верую относно Бога.

* * *

Какво ни учи нашият любим народен поет досежно религията?

1. Като най-великия от апостолите Павел, той славослови вярата, надеждата и любовта. И в сублимната си поема „Любов трябва“, като 13 глава на Първото коринтско послание, постави любовта над всички добродетели.

2. Като най-великия старозаветен пророк, в поемата си „Де е Бог“ Вазов ни учи, че Бог в Христа, „Бог на любовта и живота“, е презрян и отхвърлен от человеците. Че в своите завети и учения Той сè е още разпят.

3. Като псалмиста, той вдъхновено учи, че Бог е видим от природата; че великолепието на създанието прогласява – за който има очи да види, уши да чуе и сърце да чувствува – докладва величието и славата на Твореца. И затова именно поет-атеист е противоречие на думи, една психична невъзможност.

4. Най-после, със своята поема-кредо, озаглавена „Той“, Иван Вазов учи, заедно със своята вероизповед, няколко ценни неща:

а) че силният човек има и трябва да има лична вяра;

б) че вярата му трябва да е прогресивна, да еволюира. Ако за детето е простено Бог да е „Дядо”, за възрастния: „Той дух е, разлян в ширинето, / в душата, в света, в битието”;

в) че Бог е дух иманентен в природата и всемира – понятие, което е крепило вярата на не един мощен и благочестив ум.

А от това ние лесно стигаме до учението на най-великия Учител, който казва: „Бог е дух и които желаят да Му служат, с дух и истина (дух на истинност) трябва да Му служат.“ 

 

_______________________________________

Тази година България отбеляза 170 години от раждането на Иван Вазов. Редица културни събития бяха посветени на юбилея: Народният театър учреди награда за духовен принос; документални филми и музикално-поетични спектакли разказаха за творчеството на поета; през юли Сопот беше домакин на традиционните Вазови празници; беше връчена и ежегодната Националната Вазова литературна награда.

Вестник „Зорница“ с радост се присъединява към честването на годишнината. Тук препечатваме отбрани извадки от книгата на публициста Стоян Ватралски „Иван Вазов като поет и религиозен учител“ (София, 1934). В няколко последователни броя отделяме дължимото на видния писател, поет и просвещенец, неслучайно получил прозвището „патриарх на българската литература“.

Материалите подготви Влади Райчинов.
Статията е отпечатана в „Зорница“, 9/2020.
Портрет: Георги Евстатиев, 1916 г. (източник: Wikipedia)

 

    Текстът е заимстван от книгата:

    Стоян Кръстов Ватралски,
    Иван Вазов като поет и религиозен учител
    Красносело, София, 1934 г.;
    Печатница „Художник“, София;
    Библиотека „Стоян Ватралски“, свезка VI 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 


[1]   Из „Скитнишки песни“, 1899 г. 
[2]   Из „Не ще загине“, 1919 г. 
[3]   Из  „Звукове“, 1893 г.
[4    Из „Под нашето небе“, 1900 г. 
[5]   Из „Люлека ми замириса“, 1919 г.