За отношението между християнската вяра и изкуството


В хода на дискусията: Васил Лазаров (вляво) и Калин Михайлов
(Снимка: Ваня Вълкова)

Изкуството в неговото многообразие е тясно обвързано с историята на християнството и практиката на Църквата. Големите културни преобразования през последните векове повдигат обаче много дебати за преосмисляне на ролята на изкуството в обществото и дори за самото му предефиниране. Това неминуемо се отразява и на разбиранията за „християнско изкуство“. Какво трябва да разбираме днес под това понятие и дали то все още е легитимно? Дали става дума за изкуство само за тясноцърковна (богослужебна) употреба? Или – в по-общ план – за изкуство, представящо християнския светоглед? Или пък за изкуство, повдигащо важни за християните теми – без значение какъв е светогледът на самия автор?

Тези въпроси са сложни и трудно получават еднозначен отговор. Необходима е по-задълбочена дискусия за пресечните точки, взаимното влияние и неизбежните разминавания между изкуството и християнската вяра. Водени от това разбиране, сдружение ХАРТА, Асоциация за насърчаване на християнското художествено слово „Емпирей“ и книжарница „Верен“ в София станаха инициатори на поредица от дискусионни срещи „Християнско изкуство или християнство в изкуството?“. Говорители ще бъдат творци в областта на литературата, изобразителното изкуство, музиката и киното, а зрителите ще могат да се включват със свои въпроси и коментари. Самото название „срещи“ идва да подскаже, че искаме да станем съучастници в срещите между изкуство и християнска вяра. Не целим да даваме задължителни предписания какво трябва да бъде християнското изкуство. Съзнаваме трудността да се заяви еднозначно християнско отношение към дадена художествена творба и избягваме да поставяме предварителни рамки за нейното тълкуване. Изходът от една непринудена среща обикновено е непредвидим.

Първата среща от поредицата се проведе на 19 ноември в книжарница „Верен“ и бе посветена на прозата. Това е естествена отправна точка. Голяма част от Библията е написана в проза. Прозаичният жанр изглежда особено подходящ за записване на Божиите дела, разиграващи се в историята и в живота на отделния човек. Освен това, прозаичните произведения като че ли се поддават на тълкуване в най-голяма степен; при тях лицето и сърцето на автора са най-открити, най-четими, поне на пръв прочит.

Говорители на срещата бяха литературните дейци Васил Лазаров и Калин Михайлов, а модератор беше Тодор Велчев (сдружение ХАРТА). Васил Лазаров е писател и поет, автор на стихосбирката „Песента на кондора“ и на романите „Крайъгълен камък“, „Парадоксът на любовта“ и „Тройната нишка“. Есеистът и поетът Калин Михайлов преподава история на западноевропейската литература в СУ „Св. Климент Охридски“ и е автор на няколко стихосбирки, както и на изследвания върху творчеството на К. С. Луис, поезията на архимандрит Серафим Алексиев и върху романа „Клетниците“. И двамата събеседници имат ясно заявена християнска позиция, която пронизва и творчеството им.

Васил Лазаров се спря на основополагащия въпрос: „Защо твори един писател?“ Той представи творчеството като богоугодно дело – стига вярващият автор да не се води от подтика за лична реализация, а за служба на Господа. От друга страна, творчеството може да бъде процес на търсене на Бога, при който авторът задава въпроси, без да знае задължително техния отговор. Васил Лазаров разви своето виждане за майсторството при изграждане на сюжетната линия: постигане на равновесие между двете полярни състояния на покоя (познатото) и на предизвикателството (непознатото).

Калин Михайлов направи кратък преглед на взаимодействието между художественото слово и религиозните възгледи – като се започне от езическата Античност, премине се през Ренесанса и се стигне до модерните течения. Той се спря по-подробно върху зараждането и развитието на романа, в който водеща роля играят конфликтът между идеали и действителност („Дон Кихот“), идеята за оригиналност и за „мировата скръб“ на главния герой (романтизъм) или службата на обществото (реализъм). Според Калин Михайлов, за днешния автор-християнин е от особено значение да представи алтернатива на циничния реализъм, пропил голяма част от съвременната проза. Той я нарича „вертикален реализъм“, защото тя рисува човека като средоточие на отношенията с другите хора (хоризонтален аспект) и с Бога.

Публиката на проявата се включи дейно с въпроси и коментари. Изглежда най-труден се оказва проблемът за границите, които един вярващ автор не бива да преминава в своето творчество. Ще продължим да търсим заедно отговора при следващите ни срещи.