"Привилегия е да служим тук"

Интервю с д-р Пол и Джуди Риджуей

На 10 юни 2019 г. се навършиха точно 25 години, откакто сем. Пол и Джуди Риджуей пристигнаха в България с трите си момчета и огромно желание да служат на Бога с дарбите си. През годините мисионерското семейство работи в редица духовни и социални области. С фондацията си „Риджуейс-България“ те обучават музиканти, въвеждат хвалебни песни, съдействат за отпечатване на песнарки, организират общоевангелски концерти.

С другата си фондация „Българско дете“ подпомагат социални институции, осигуряват хирургическа интервенция за деца с физически проблеми, а през последните години изградиха Учебен център „Боровци“ за момчета в риск.

На 8 декември, в партньорство с ОЕЦ, те организират тринайсети концерт на общ евангелски хор и оркестър. Домакин е Зала „България“, а програмата включва традиционни рождествени песни и отбелязване на 110 години от учредяването на ОЕЦ. За музикалното и социалното си служение сем. Риджуей дадоха интервю за вестник Зорница.

Въпросите зададе: Влади Райчинов 

-------------------------------

Джуди, Пол, вие пристигнахте с цялото си семейство в България преди 25 години. Лесно ли ви беше да се адаптирате към българската култура? 
Когато малко преди полунощ на 10 юни 1994 г. кацнахме в София заедно с тримата ни синове, бяхме посрещнати от п-р Теодор Ангелов, сина му Кристиян и Джеймс Дюк, пастир на Межуднародната баптистка църква в столицата. Заведоха ни с всички куфари в един на деветия етаж на стар блок. Добре, че беше тъмно навън, иначе сигурно щяхме да избягаме веднага! Тесният асансьор работеше, но нямаше крушка. Качвахме се на тъмно на няколко смени. В детската спалня имаше само две малки легла и се наложи едното момче да спи на дюшек на пода. 
Няколко дни по-късно токът спря. Предишният обитател не бе плащал сметката. Скоро след това пък започна режим на топлата вода, който продъл­жи шест седмици. А после дойде воден режим за цяла София. Тези неща обаче не ни обезсърчиха!
Когато ходехме на църква в неделя, хората бяха много мили и гостоприемни. Една възрастна жена (Лидия Кумчева) ни изненада с перфектен английски! Дотогава ние бяхме научи­ли азбуката и само няколко фрази. 
А като видяхме красотата на Витоша и другите български планини, те ни напомниха за такива пейзажи, които ни заобикаляха в източната част на щата Тенеси, където живяхме осемнадесет години. Така полека-лека свик­нахме с разликите в културата. 

И двамата владеете български език свободно. Кое бе най-голямото пред­извикателство в изучаването му? У дома разменяте ли си понякога думи на български? 
Българският език е доста различен от английския, затова трябваше да се борим с него доста сериозно. Може би най-трудното бяха различните форми на глаголите и тяхното съответствие със съществителните. Но след време успяхме всички в семейството. 
Да, говорим си понякога на български особено когато си споделяме за нещо, което някой ни е казал. Децата ни също говорят много добре български. Андру се ожени за българка и техният тригодишен син говори двата езика еднакво. Захари говори български с бебето си и се надяваме то също да проговори на български. 

Кое ви е впечатлило най-много от българския евангелски християнин през годините? 
Както всички вярващи по света, българският евангелски християнин е повлиян от културата си. А какво може да кажем за тези, които са минавали през репресиите на комунистическия режим? Тяхната вяра и постоянство са изпитани в огън и те са твърди стълбове за нашите църкви! 
Всеки новоповярвал човек обаче би трябвало да определя къде неговата обща и лична култура се раздалечават от това, което Бог иска от него. В съвременната култура няма практики за молитва, за четене на Библията, за покорност на Божията воля, за растеж в Господа. Често пъти хората трудно възприемат изискванията от Бога за промяна в живота. 

Споделете вълнуващи мигове от вашата дейност в България. Промени ли се разбирането ви за мисията ви тук през тези 25 години?
Когато станахме мисионери, в живота ни настъпиха доста промени. Предадохме се на Божията воля. Пол беше професор по музика в баптистки университет, преподаваше на доста добри студенти, изнасяше много концерти на пиано, дирижираше църковни хорове. 
Само няколко месеца след като при­стигнахме в България, нашето семейство започна да пътува из страната, изнасяйки концерти с християнска музика в църкви и на места, където все още нямаше църкви. Всички пеехме. Андру (тогава на 12 г.) и Захари (на 10 г.) свиреха на цигулка. Антъни (на 6 г.) също свиреше на цигулка, но в крайна сметка я смени с чело. Хората винаги питаха: „Защо най-малкият свири на най-големия инструмент?“ 
Много хора идваха на тези концерти само за да видят как изглежда американско семейство! Чрез музиката свидетелствахме за Божията любов и за спасението в Христос. 
Рано през престоя ни съзряхме сериозни здравни нужди в България и с помощта на хора от Баптистка църква „Хайтс“ в Далас и с визията на някои църкви спомогнахме да се открият шест църковни медицински центъра. 
Четири от тях все още обслужват пациенти. С времето центърът в Сан­дан­ски откри клинична лабора­тория и болница. Грижата за всички пациенти, мнозина от които без здравна осигуровка, е на високо ниво и е безплатна. Благодарение на тези медицински центрове доста хора са влезли в църквите и са чули Благата вест.

Доколко успявате да упражнявате професията си на диригент и музикант или по-скоро се налага до известна степен да я жертвате в името на мисионерската си работа тук? 
Всеки ден Пол се занимава с музика – годишни концерти с хорове и оркестър, води хвалението в църквата, учи ученици, които могат да станат бъдещи църковни музиканти, пее предимно християнска музика, но от време на време изнася класически концерти. 
Джуди беше учителка по специална 
педагогика, като работеше главно с деца с увреждания. Преподаваше и в неделно училище, водеше детски църковни хорове и учеше децата вкъщи. Въпреки че музиката не е професията ѝ, тя пее и свири на пиано на всички наши концерти. 
Когато дойдохме в България, нямаше почти никакви материали за неделни училища. А повечето учителки нямаха нито библейска подготовка, нито опит в работата с деца. Така Джуди издаде девет пакета с библейски материали и уроци, с напътствия за учителите, с много идеи за занимания в неделно училище. 
Издаде още две книги със сценарии за Рождество и Възкресение, както и книга за семейно празнуване на Рождество Христово. Разпространих­ме ги из много църкви към ОЕЦ и все още ги раздаваме при нужда. 

Рождественият концерт е пресечна точка между двете основни сфери на дейност за вашето семейство – музикалното служение и работата сред изоставени деца. Разкажете ни за служението на другата ви фондация – „Българско дете“. 
През 2000 г. основахме фондация „Българско дете“, чийто директор е Джуди. Започнахме да посещаваме много сиропиталища. Условията им тогава бяха невероятно ужасни, особено в домовете за деца с увреждания. Помагахме с материални неща: раздали сме над 80 000 чифта нови обувки, безброй дрехи, палта, хранителни продукти, легла и спално бельо, перални и сушилни, медикаменти, инвалидни колички и други апарати за развитието на увредени деца. Допълнително сме осигурявали работници в някои домове. Често водим групи доброволци в сиропиталища и заедно с тях донасяме любов, грижа и Божието слово за децата и за персонала в тези изолирани места. 
През 2009 г. „Българско дете“ закупи сградата на едно закрито сиропиталище в село Боровци, между Берковица и Монтана. С помощта на архитект и голям работен екип превърнахме мястото в център за младежи в риск: някои идват от сиропиталища, други от приюти или от улицата, други от бедни райони или бедни семейства, а двама-трима – от затвора. Там живеят, работят, карат професионални курсове, одобрени от НАПОО, имат библейски изучавания и поклонение, а полека-лека се адаптират за пълноценен, самостоятелен живот. 
Джуди все още е директор, организатор, майка, съветник, учител, а понякога поддръжник на строга дисциплина! Активно служи на много полета! 

Партньорството със Софийска филхармония и със Зала „България“ (и с НДК) е удивително признание за високото равнище на вашата дейност. Колко концерта организирахте досега? Каква е ролята на музикалната култура за съграждане на мостове между вероизповедните общности и по-широката общественост в България? 
Концертът в Зала „Бъл­гария“ тази година ще бъде тринадесети подред. Главната цел е да прославияме Бога чрез музика с християнски текстове. 
Концертите обединяват вярващи от различни църкви. Може да няма пълно съгласие по определени доктринални точки, но музиката, като дар от самия Бог, Когото заедно хвалим, е мост между деноминациите и от вярващи към невярващи. 
Концертите дават възможност на нашите хора да поканят близки, приятели, колеги, съседи на публично място да слушат качествена програма, в която да чуят колко много ги обича Бог. И да видят, че „тези евангелисти“ са хора не само с истинска вяра и посвещение, но имат и усет за култура. Фондация „Риджуейс-България“ се ангажира с организацията и финансите, но винаги е необходима подкрепата на ОЕЦ и отделните църкви.

Няколко пъти вече сте участвали в изготвянето на сборници с евангелски химни – за Баптисткия съюз; за Обединени евангелски църкви. Как виждате тенденциите в евангелското пеене през последните години? 
Една от първите задачи пред Пол бе да помага за подготовката и издаването на нова евангелска песнарка. Музиката играе изключително важна роля в живота и хвалението в църквата. Сборници с християнски песни съществуват от дълбока древност. 
През двадесети век се наблюдава разцвет на нови християнски песни. Много от тях са под силното влия­ние на популярната музика и по-специал­но на рок музиката. За разлика от църковната музика в миналото почти всички по-нови песни днес говорят предимно за самите нас. Така, при новите стилове доста теми като вяра, молитва, покаяние, утеха, служение просто се пренебрегват. Честно казано, доста се притеснявам от тази тенденция и се надявам да не забравяме съществените качества на християнското хваление. Макар че все повече църкви използват прожектори и екрани, според нас песнарката все още има важна роля в църковния живот. 

Тази година ОЕЦ отбелязва 110 години от учредяването си. Вие принадлежите към една деноминация, но работите добре с всички останали. Какво е разковничето за междуцърковното общуване? Как виждате единството на българските евангелисти? 
В Америка има дълга история на жестоки спорове между деноминациите. В България няма толкова сериоз­но разцепление между отделните църкви може би отчасти поради комунисти­ческия режим. През онези години е било необходимо вярващите да бъдат единни и да се подкрепят един другиго. Проблемите миналата година при въвеждането на новия Закон за вероизповеданията (въпреки преживените неприятности) беше ключов момент за единението ни. 
Единството помежду ни е белег на лю­бов­та, за която Исус казва: „По това ще знае светът, че сте Мои ученици.“ Дано нашите концерти също да спомагат за единството между вярващите. Заедно с всички конференции, семинари и събития на ОЕЦ се надяваме тази обща работа да допринася за Божията слава.

Според вас какво е бъдещето на българското протестантство – като духовност и като обществен фактор? 
Бъдещето за българското протестантство е обещаващо. По цял свят независимите и самостоятелни църкви растат по-бързо от традиционните. Виждаме го и в България. Имаме силни църкви и силни вярващи, привличаме младежи, но ме притеснява, че нямаме много млади хора, които да са готови да станат пастири. Трябва да имаме обучени хора за здраво бъдеще за църквите ни. Въпреки че растем, българската общественост сякаш все още не приема нашата вяра и нашите църкви като истинска част на народа. Приемат мюсюлманството, католицизма, юдаизма, но протестантството все им се струва чуждо, западно и не за „истинските българи“.

Ако трябваше отново да избирате страна, в която да работите, бихте ли избрали пак България? Защо?
Още от началото на нашето служе­ние в България Бог потвърждава по чудесни начини, че сме тук по Неговата воля. Имало е моменти на съмнение, когато трудно изкарвахме визи или изникваха други проблеми, но Той продължава да благославя работата ни и нас лично. Никак не съжаляваме, че Бог ни е изпратил в България. Радваме се, че имаме привилегията да служим заедно с нашите братя, сестри и приятели тук!