Ноември 2014

Вярвам в силата на думите. Те могат да градят, но могат и да громят. Могат и да приповдигат, и да прекатурват. Да вдъхновяват и възстановяват. Или да унижават и унищожават. 

Думите изпреварват действията. Често изпреварват и мислите.

Затова се питам. Как да слагам юзда на гневните, гнилите и гнойните? Как да зареждам речника си със създаващи, съзиждащи, съживяващи думи?

Питам се, понеже искам да съм от тези, които благославят и строят. Твърде много разруха има около мен. Боли ме, когато чета как българското семейство се срива. Как за половин век сме убили шест милиона българчета чрез аборт. Как само една четвърт от младите хора от 18 до 35 г. имат дете. Как всяка година изоставяме нови две хиляди бебета в институции. Как вписаните в регистъра за осиновяване за почти 1600 деца, кандидат-осиновителите са двойно по-малко спрямо 2008 г., а системата все така си буксува.

През месеца, когато отбелязваме Деня на будителите и Деня на християнското семейство се питам също дали семействата на християните са духовно будни. Дали сме различни с нещо? Има ли в нас светлина от друго измерение? Имаме ли с какво да наклоним везните? Носим ли добра вест за България?

Отговорите не са лесни. Нито еднозначни. Но аз бих започнал откъм света на думите. Без да бързам. Тихо ще търся слова, които благославят, творят, издигат. Думи като усмивка, уют, благодат. Глаголи като прощавам, обичам, моля се.

Вместо сърдити изкази, сърдечни изрази.
Ободряващи, окриляващи, окуражаващи слова.
Вдъхновяващи, вдъхващи живот.
Непридирчиво начало, но от сърце.