Особеното предизвикателство на истината - 3

III. Библията и хората на любовта

Когато открием какво има предвид Йоан под „истина“, ще видим, че то не е много далеч от това, което разбира под „любов“. И всъщност това е част от ключа към всичко. „Като беше възлюбил Своите, които бяха в света – казва Йоан за Исус – докрай ги възлюби.“ Това е най-дълбокият начин да се каже същото. Истината за новото творение се осъществява чрез пределно щедро себеотдаване на  пределно щедрото и себеотдаващо се Божие слово. За да гледаме на света едновременно в три аспекта – първоначалното добро творение, коренната му поквара при Грехопадението и спасителното му обновление чрез Kръста и възкресението на Исус – изисква от нас да имаме не само проницателност, но и любов. Тогава можем с пълно право да говорим за любовта като начин на познаване; всъщност, най-добрият начин за достигане до истината. Защото истината не е ничие притежание. Тя не е нещо, което можем да държим в джобовете си. Истината е като здравето в лекарската професия. Лекарят не притежава здраве, което да разпределя на нуждаещите се, но може да прави неща, които увеличават шансовете да си здрав. Да предполагаме, че той наистина притежава здраве, което може да раздава, означава да боготворим лекарската професия; може би защото боготворим модерната наука и технологии. По-същия начин да допускаме, че можем да притежаваме истина и просто да я разпределяме, означава да изпадаме в идолопоклонството на модернистичната обективност, за която вече говорих. По същата причина да сведем цялата истина до субективното е все едно да не сме в състояние да видим, че в Исус, живото Слово, светът е обновен, самата истина е обновена, и всичко това – чрез силата на божествената любов. Следователно, ние сме призвани да бъдем хора на истината, бидейки хора на любовта. Защото именно чрез любовта разпознаваме и приветстваме пълната другост на другия.

Но като приветства другостта, любовта развива и подходящи взаимоотношения с другия (каквото и да представлява тя или той), като я възхвалява и ѝ се наслаждава. Не като стои сдържано настрана – това не би било любов, а обикновена дистанцирана обективност. Нито като вкарва другия в собствения си личен свят, както е при субективността. Аналогията в човешките взаимоотношения тук би била не любов, а сладострастие. Модернистичният проект извоюва своето положение в западната култура, като изключва важни елементи от това, което действително представлява човешкото познаване. Нашата задача като хора на истината и хора на любовта е така да слушаме Живото слово, че да станем способни чрез силата на Светия Дух сами да изговаряме живи думи. Думи, които не само назовават случващото се в света, но всъщност изявяват живата истина в нова светлина и за нов живот. Това е особеното предизвикателство на истината днес.

Не мога просто да спра дотук, тъй като в нашата култура искаме да знаем и какво е мястото на Библията във всичко това. Как се вписва Писанието в картината? Вярна ли е наистина Библията и ако да, в какъв смисъл? Какво означава в един свят с променящи се ценности и постмодерен Пилатов цинизъм да бъдем хора на Библията: загърбващи плитките прочити, които мнозина от днешното поколение с право намират за незадоволителни?

Преди години написах книга за авторитета на Писанието. В английското си издание тя бе озаглавена „Писанието и Божият авторитет“. Обаче на американския ми издател заглавието се сторило твърде тромаво и той без мое разрешение го променил на „Последната дума“. Това е доста странно. Според самото Писание Исус е тази последна дума. В Матей 28 глава Той не казва (на учениците си): „Всяка власт на небето и земята е дадена на книгите, които вие, момчета, ще напишете.“ Той казва, че цялата власт е дадена на Него. Ако вярваме в авторитета на Писанието, тогава ние вярваме в нещо малко по-сложно, отколкото обикновено осъзнаваме. Ние вярваме, че властта, която Отец е дал на Сина, поне в някаква степен е осъществена впоследствие чрез книгата, която наричаме Свещено писание. Писанието има авторитет, който му е даден. То не само свидетелства за Исус, но е също един от начините, по който Исус отново и отново свидетелства на света – както пред Пилат, говорейки истината на властите. Писанието е начинът, по който Исус говори днес в по-широкия свят словото, което е говорил с думи и дело, докато е бил в плът. Но как прави това Писанието? Не оставайки затворено на полицата, а чрез верни и любящи човеци, които го четат и откриват, че животът им е преобразен от него. На свой ред те стават способни да говорят думи на истина, чрез които светът и неговата болка и срам са назовани правилно и чрез които новото творение на изцеление и надежда също е назовано – и това е начинът, по който е родено. С други думи, Писанието не звучи някъде там в ушите на хората, които го четат, като че ли съдържа обективна истина, която просто трябва да наблюдаваме, регистрираме, запаметяваме и предаваме. Писанието е това, което следва да е, когато се превръща в динамично средство за напътствие и ръководство на Църквата и нейните членове как да бъдат говорители на истина и носители на любов в света.

А как точно Библията ни прави способни да бъдем хора на истината и на любовта? Тук попадаме в една особена разновидност на общия капан на истината, който споменах по-рано. Скептичните рационалисти от последните два-три века ни нападат: „Не можем да вярваме в Библията. Ние ще докажем, че тя е изцяло невярна“. А ние се подвеждаме и измисляме рационалистичен отговор: „Не, не,  Библията е вярна, обективно вярна; казва нещата такива, каквито са“. Така се оказваме в положението да защитаваме странни твърдения – за Исус Навин, при когото Слънцето не залязва; за Езекия, който го връща назад; за поглъщането на Йона от кита и хиляди други неща. А хора като мен, които винаги се стремят да утвърждават върховната истинност на Писанието, се научават да четат Библията не такава, каквато не е, а такава, каквато е, т.е. че някои нейни части са поезия и не трябва да се четат като че са лабораторни протоколи. Но тогава пък се виждаме принудени да мълчим за това, да не би хората да си помислят, че и ние, подобно на много други, сме се отклонили от обективността и сме изпаднали в субективност. Докато човек живее между тези два полюса, винаги е губещ. Това означава да чертаем погрешна карта и да се бием на погрешен фронт; всъщност отвличаме вниманието си от същественото и го насочваме към битка, в която няма победители, а неориентирани армии се сблъскват в нощния мрак.

Трябва да пренесем дебатите относно Библията там, където самата Библия би ги поставила. Т.е. в рамките на разказа за щедрата творческа любов на Бога, достигаща върха си, когато живото Слово умира на Кръста и възкръсва, за да въплъти и изрече истината за Божията присъда върху греха и смъртта. И още когато в Исус Бог полага началото на новото творение: царството, в което истина и власт са едно и също нещо – не защото истината деградира във власт (това е Кесаревият път), а защото в Божието царство истината и властта са все начини да говорим за любов. С други думи, имаме нужда от повествователно четене на Библията. Четене, което правилно я представя като история на първоначалното творение и на новото творение, както и на Завета, който стои между тях и – макар и нарушен – остава в сила за тях чрез Словото, което е Исус и диханието на Духа. Чрез Словото, което в нашите собствени дробове трябва да се превръща още веднъж в слово: слово на действие, слово на Царството, дела със сила, чрез която ще вършим още по-велики неща, защото Той отива при Отец. Не знам какво има предвид Той с последните думи, но със сигурност няма предвид, че нещата, които ще вършим, ще бъдат по-малки.

С други думи, особеното предизвикателство на истината в наши дни се състои отчасти в това, че сме позволили дебатите за истината от Просвещението и след него – за знанието и вярата, за обективното и субективното, за доказателството и достоверността – да поставят в друга рамка онова, за което Библията в действителност се отнася, и така да го изопачат. Доказването и удостоверяването в Библията се отнасят за самата истина, изправена на съд; за Исус, Който е изправен на съд, но обръща ролите и показва, че всъщност на съд са подложени царствата на света. Едно от последствията от това отвличане на вниманието, произлизащо от Просвещението, е, че ние забравяме кои са действителните теми: истината, властта и Царството, и по този начин не сме говорители на библейската истина, макар и да укрепваме тук-там някое парче от нея. Ние сме призвани да говорим истината пред властта. Това е главна част от призванието на Църквата, дадено от Светия Дух. То не се е харесало на властимащите от XVIII век и затова са ни накарали да се борим за други неща вместо за него.

Време е да се върнем към правилния дебат. Колкото до проблема за знанието и вярата, това е една погрешна антитеза, тъй като най-значимото познание на света, включително познанието на красотата, любовта, призванието и в крайна сметка на самия Бог, не може да се сведе нито до обикновени субективни състояния, нито да се удостовери с лабораторни опити. И както видяхме, нито крехките опити за обективно познание, нито свиващия се в себе си нарцисизъм на субективното познание се доближават дори до ежедневната реалност, камо ли до истината за Божието царство, което идва на земята, както на небето.

Следователно, изправени пред особеното предизвикателство на истината в нашето поколение, задачата ни се свежда до следното. Не бива да си мислим, че трябва да укрепваме един обективен поглед за библейската истина срещу вълните и бурите на постмодерността. Но и не можем да си позволим да се оттеглим в личната сфера на собствената ни християнска субективност, като се превръщаме в секта от единомишленици и подхранваме собствените си чувства, но без да има какво да кажем на останалата част от света. Трябва да бъдем хора, коренно преобразени от цялостния библейски разказ, като съзнаваме ролята си на двигатели на новото творение, наченато от Исус, и снабдени от Светия Дух с всичко необходимо, за да я играем. В страх и трепет и със силата на Духа ние трябва да „обвиним света за грях, за правда и за съд“ (Йоан 16:8). Това е опасно и трудно; понякога в тази мисия ще ни нараняват, за което сме и предупредени. Светът ще ни казва да се върнем към вътрешните си дебати за шестдневното сътворение или за ходенето по вода, или за каквото и да е друго… Можем да водим такива разговори, стига да не ни отклоняват от истинската ни задача. Особеното предизвикателство на истината за християнина в утрешния свят е да признае за пореден път, че истината е подложена на изпитание – не в смисъл на обективно доказателство, а в смисъл на човешките думи, обявяващи Божията присъда върху разпарчетосаността на настоящото творение, както и Божията тържествена, великденски преобразена съдба за самото творение.

Трябва да говорим и живеем словото на истината. Нашите думи и живот трябва да бъдат преди всичко подчинени на любовта. И така да бъдем свидетели за новото творение – особено спрямо онези, които най-много се нуждаят от него: болните и бедните, най-младите и най-възрастните, слабите и плахите. Предизвикателството на истината в утрешния свят е да знаем как с Библията в сърцата и в умовете ни да говорим слово на истина на онези, които са на власт, за да говорим слово на любов на онези, които нямат власт. И, разбира се, в сърцето на Писанието виждаме самият Исус да прави точно това. Той заявява: „Аз съм пътят, и истината, и животът“. Той отправя към нас, както към ап. Петър, въпроса на най-дълбоката истина: „Любиш ли Ме?“ И след това ни казва, както казва на Петър: „Следвай ме!“

(Лекция, изнесена в Християнския университет на Оклахома през април 2014 г.)

Със съкращения. В почти пълен обем лекцията е публикувана в електронното списание harta-bg.info. Редакция: Тодор Велчев, Ивайло Атанасов