Опит за рецензия на книгата „Силата на слабия. Това не е роман“

Един въпрос се повдига още в заглавието на книгата (или по-точно в подзаглавието) – дали това е роман, въпреки заявеното, че не е? В книгата действително се откриват някои от чертите на документалния роман или поне повест. Повест за един истински човек. Но това не е обикновен роман. Тази книга отговаря по интересен, необичаен начин на въпроси, с които всички се сблъскваме, когато се случват неща извън нашата воля, желание и усилие, колкото и да е истина, че личността сама кове своята съдба (с. 86).

Неофит Цаков се справя изключително успешно с ролята на автор, какъвто не претендира да е. Той отговаря екзистенциалните въпросите с чувство, образ и звук, дори читателят усеща вкуса на попарата с боза, на десерта, който се прави веднъж в живота, озарява го огънят от първата и последната нощна седянка на Острова на смъртта, мирисът на персинския парфюм и т.н.

Сигурна съм,че всеки ще прочете с интерес книгата на Неофит Цаков, която се вписва в традицията на книги като „Изтезаван заради вярата си” на Харалан Попов, „На словото ти уповах” на Митко Матеев, „На свобода в затвора” на п-р Куличев и др. Но тя е и много по-различна книга. Нейните абзаци с изобилието от кратки, лаконични изречения, съдържащи голяма стойност, наподобяват кюлчета с пречистен от примеси благороден метал.

Книгата разкрива ужасяващи събития по начин, по който не сме свикнали. Поетично, с огромна доза самоирония и дори с чувство за хумор. Въвлича те, въвежда те естествено в грозната реалност, непринудено те кара да вземеш решение, като съзнаваш надвисналия над главата ти меч на ДС. Авторът не се свени да сравнява себе си с бостанско плашило, а свободния ден на Персин – с цигански панаир (с. 62). Вижда винаги доброто – когато го оставят за известно време без разпити, когато надзирател се отнесе човешки – цяло чудо и събитие за затворниците! Дори естетическото чувство успява да надделее над всичко останало – „има красота и на Персин, когато очите могат да виждат чара и величието на събуждащата се природа. И на душите е леко. Като че ли самата пролет събужда надежда за нещо по-добро и за по-човешки обноски към нас” (с. 70).

От „Малката справка” до спомените на „колегите” на Неофит Цаков книгата представя една светла личност, отличаваща се със своята скромност, търпение, общителност, благост, благородство, безкомпромисност, пример за мъжество, един Човек или просто „Бай Неофит”. Но преди всичко Християнин! Такъв, какъвто е авторът и като професионалист – главен редактор на в. „Зорница”.

Прекарал почти 13 години в голяма част от затворите в страната (София, Шумен, Пазарджик, Стара Загора), вкл. и в лагера Белене, за автора може да се каже, че е възпроизвел цели пет от дните на Иван Денисович (по Ал. Солженицин) – за всяко място Неофит има какво да сподели; с няколко щриха да обрисува атмосферата, където човекът е забравен (или забранен!). Запознава ни не само със себе си, но и със своите съкилийници – събратя по съдба. Повечето големи хора, елит от интелигентни и образовани, мислещи, сред които и непримиримият Илия Минев. Такива хора не губят съзнание за света отвън – до тях достигат откъслечни новини за унгарското въстание, за гостуването на Ю. Гагарин в Стара Загора и др.

Авторът открива известна човещина и у някои милиционери! С един от тях дори се радват на среднощен пир в милиционерската стая под прикритие. Разбира се, има и „слушалки”, но те не са обект на интерес у пишещия. Представени са обаче различни категории белязани. Повечето като него тръпнат, когато си чуват името – какво ли ще последва след това?

Реалистично са описани разпитите, бълнуванията, виденията, умопомрачението. Във всичко това Н. Цаков намира сили да възрази на „човещината и хуманността” на водещите следствието (с. 16, 17, 33). И с това си навлича нови предписания или лекарства, както иронично нарича методите на ДС за пречупване на характера – повтаряне безспир, че е шпионин, стоене с лице към стената, подпрян на един пръст, безсъние – най-ефикасното от всички и т.н.

Този човек приема в себе си смъртната присъда и успява да победи страха от смъртта – дори и в мислите и готовността му за самоубийство. Но да не бързаме да го осъдим! Пътят му минава през отделението на смъртните, през килиите и вагоните за животни, сравними с отношението на нацистите при депортирането на евреите; през двете скръбни вести – смъртта на неговата съпруга – венец на трагедията му, както я нарича – и тази на майка му, при която стига до прозрението, че всичко, що умира и се заравя, възкръсва (с. 59). А робските години на Персин с неговите памучни плантации и сечищата за върба по мизерия и скотско отношение съперничат на тези към робите в Египет и чернокожите в САЩ до средата на XIX в.

В своето затворничество Н. Цаков си остава писател. При разпитите сравнява разказите, които е принуден да измисля, с тези на ловците, украсяващи все с по нещо своите истории, само и само да угодят на „слушателите“. Накрая е способен да напише есе без молив и лист – каквито са кът в затвора. А когато му дават да си прочете част от показанията, той лесно разпознава, че стилът и езикът не са негови. Именно така прозира как се е стигнало до обвинението му – чрез фалшив документ!

Тъй като обаче над мислите и фантазиите му нямат власт, той си представя с детайли ситуацията на изселените съпруга и дъщеря в къщурката на края на непознатия Пирдоп и дори сватбата на дъщеря му – свободен полет на мисълта над оковите. А изобретателността и шансът му помагат да направи най-скъпия подарък за своята внучка – превод на детска молитва от случайно попаднал на Белене английски учебник.

Показателно и много символично е пребиваването му в камбанарията, където няма камбани. Цаков е изнудван да се принизи, като някои протестантски пастири, които са му давани за пример, че се ползвали с голяма свобода. Но Неофит отказва категорично да се възползва от положението (подобно на Мойсей, който презира Египет) и да си послужи с лъжа, след като 25 години като редактор е просвещавал абонатите си и ги е учил на честност, почтеност и добродетели (с. 35). С това зашлевява морална плесница на мнозина, включително и на човека, който свидетелства срещу него като прокурорски свидетел – п-р Гаврил Цветанов.

За сметка на това Неофит открива достойнство у отец Калистрат – бивш игумен на Рилския манастир, който не спира своите молитви и ритуали в затвора (с. 46). Това единство в Духа побеждава „старата религиозна нетърпимост, която остъпва място на разума и съзнанието за обединена дейност на християните от всички вероизповедания против общия враг – безбожието” (с. 75).

В това се съдържа и утехата, че всичко преминава! Неофит си играе с думите, обръща значението на идиоми като „блажени верующите” (с. 32), „подобно щастие рядко идва” (22 с.). Който чете, разбира и болката, и достойнството, с които е писано всичко. Вижда как авторът успява да се присмее на глада и на погибелта, според обещаното на Йов.

Опозицията, заложена от автора, се вижда още от заглавието „Силата на слабия”. Тя личи и от фрази като „предишният ад днес е рай” (с. 28, с. 40). Той  прави алюзии към класици като Данте: „Не оставяйте всяка надежда”!

Цаков иронично нарича извергите на ДС „търсачи на истината”, „доброжелатели”, „грижещите се за живота ни”, „любезен следовател”. На моменти обаче не се сдържа и предава казаното от съкилийниците му: „кръволоци, убийци” (с. 34) или просто неутрално щрихира „бездушния (им) формализъм”. Но продължава да търси човешко достойнство и характер, въпреки че се натъква на много повече зверска злоба и дребнавост. Приема всичко за негово лично добро, за задълбочаване и обогатяване. Така овладява юздите на нервите си и контролира чувствата си, че гледа като древен философ на нещата!!! Въпреки че преживява 500 дни следствен и остава жив, той изчезва от и за света и е доведен до положение на чужденец в собствената му родина при освобождаването от затвора (с. 91).

Неофит Цаков като че ли е по-непримирим към другите врагове – дървениците, танцуващи безцеремонно върху възглавниците, и плъховете, нахални и нагли, които отнасят и последната хапка надежда на заточените на Персин. Налага им се да се борят и с тях и, слава Богу, намират начин.

Но там се откриват и някои приятели – котките, с нежните им чувства и привързаност, каквато по принцип липсва на онези места (с. 66). Налъмите пък са обезсмъртени от един поет затворник в „Ода за налъмите” (с. 82).

Множество са учениците на Неофит, на които той започва да води курсове за ограмотяване (с. 86) и подобно на Йосиф – става отговорник на цялата учебно-просветна дейност в затвора в Ст. Загора.

Много са достойнствата на книгата, но всички те са достойнства преди всичко на автора. Сега е модерно да се пишат и издават автобиографични книги на известни личности, но този почти неизвестен за публичното пространство Неофит Цаков завладява напълно читателя и продължава да говори от страниците на наскоро излязлата книга: „Никога не съм бил шпионин, на чужди каузи не съм се продавал, безкрайно съм обичал България”. Слава Богу, той доживява истината да възтържествува и своето земно „помилване”!

Мария ПИЛЕВА