Какво научихме от коронакризата?

 

Към края на юни 2020 г. в редакционната колегия на в. „Зорница“ проведохме импровизирана дискусия, посветена на безпрецедентната епидемична обстановка в България и нейното отражение върху обществото и църквата. Темата не е загубила своята актуалност и към настоящия момент. Предлагаме ви нашата дискусия, с известни съкращения. Модератор беше Тодор Велчев.

Тодор Велчев: Бях предложил да озаглавим дискусията „Какво научихме от коронакризата?“, ама май ще трябва да го редактирам така: „Какво учим...“ Защото кризата не е отминала. На пръв поглед, какво смятате, че вече сме научили?

п-р Данаил Игнатов: Разочарован съм от неадекватно поведение на отговорни хора в тази ситуация. От една страна, на представители на медицинския бранш, а от друга – на вярващи от евангелските среди. Смятам, че управлението на кризата през първите месеци бе мъдро. Независимо от всички критики, които можем да отправим към това правителство, тук реагираха мъдро. А начинът, по който други се опитаха да правят обструкции на управлението на кризата, беше признак за липса на отговорност. Говоря за България. Нашите власти постъпиха добре, независимо че някои сметнаха метода за прекалено военизиран. За мен изказванията на д-р Мангъров и сие бяха неподходящи и некоректни, както и начинът, по който бяха направени... Добре е да се чува алтернативно мнение, но не и по този начин.

Т.В.: Ако правителството е постъпило мъдро при първоначалното управление на кризата, какво да кажем за (без)действията му при нейното продължение? Усещането ми е, че през последните седмици се отиде от една противоположност на друга.

Олег Константинов: Съгласен съм с Тодор, че се залитна от едната в другата крайност, и то явно под влияние на хора като Мангъров. Така още повече се подхранват заблудите на средностатистическия човек. Особено в провинцията хората масово са почитатели на Мангъров. Всичко им се струва абсурдно, докато не ги застигне лично. Тъкмо подобни резки движения и залитания в крайности за тях е сигнал за несигурност, че се напипва, че се правят случайни промени, нямащи ясно отношение към реалното положение. Така хората си затвърждават мнението, че опасност няма, че това са медийни измислици, световна конспирация. Затова като се избере една линия на поведение, тя трябва да се следва. Още повече никой не е наясно какво ще се случи през следващите месеци или година.

Влади Райчинов: Виждам две вълни в обществените настроения. През първите седмици почти изцяло се усещаше страх и неувереност. Доста се говореше за солидарност, за взаимно предпазване. После страхът поотмина и с него падна митът, че обществото ни е узряло. Показа се друго лице: на цинизма и безотговорността. Вече не сме толкова уплашени и вместо това включихме на обичайното цинично отношение.

Изпитвам разочарование, понеже се надявах, че ще се сплотим като общество. А се оказа обратното. По-скоро има разпад на взаимоотношенията, отколкото някакво израстване или емоционално съзряване. Не мислим за човека наблизо.

п-р Станислав Алексиев: Съгласен съм. Много пъти ни казваха, че светът вече няма да е същият, че нещата няма да бъдат каквито бяха, че ще бъдем различни... А когато мерките бяха поотхлабени, оказа се, че не сме чак толкова различни – пак сме си същите. Това е ясно доказателство, че човешкият грях не може да бъде скрит под каквато и да е маска. Рано или късно той се появява отново.

Д.И.: Не съм сигурен, че управляващите кризата отидоха в друга крайност. Говори се за „премерен риск“: „Вирусът не си е отишъл, но поемаме премерен риск, за да не допуснем други критични състояния в обществото.“ Включително ефекти от икономическо или психологическо естество: опасност от насилие, депресии и т.н. Икономическият аспект вълнува повече правителството. Управляващите кризата говорят за „разумен риск“.

Т.В.: Една от сериозните критики, които търпи правителството, се състои във въпроса: „От какви принципи се води то, когато управлява кризата?“ Събудиха се напълно основателни подозрения, че над принципите стоят интересите на определени лобита. Няма как да се обясни разумно защо например културните и образователните институции останаха затворени, а в същото време работят нощните заведения. А не е никаква тайна какви противоепидемични изисквания се спазват там и въобще могат ли да се спазват. По каква логика се провеждат мачове с публика, което не е допуснато в нито една европейска страна? Кадрите от мача Левски-ЦСКА показаха ясно що за изисквания спазва публиката.

О.К.: Допускането на публика на мачове в България е пълно безумие. Още повече имаме пример от началото на кризата: мачът от европейските клубни турнири Аталанта-Валенсия в Бергамо, след който имаше хиляди заразени. Хората наистина не си дават сметка. Григор Димитров бе заразен след парти на тенисисти... В същото време имам примера на една позната, професор, която спазва стриктно всички мерки. И не само тя. Аз донякъде виждам едно разделение според интелектуалното ниво. Макар че има и много уж интелигентни хора, които неглижират ситуацията – хора с мнение и „познания“ по всички въпроси.

Т.В.: Точно очевидната липса на принципи у властта и скачането от една крайност в друга излъчи объркващи сигнали към населението. Два месеца постоянно говориш страхотии и хората се чувстват като във военно положение. Всеки ден започва с генерал в униформа, четящ с монотонен глас колко души са заболели и колко са умрели. А после изведнъж сваляш всякакви ограничения... Посланието към един (според мен) не дотам зрял народ като българския звучи приблизително така: „Абе ние досега ви баламосвахме – забравете за всичко това и си живейте живота!“ От щаба го признаха с половин уста; да цитирам д-р Кунчев: „Надценихме съзнателността на българина“. Ами, добро утро! Не знаете ли в каква страна живеем? Това не са хора, свикнали да спазват дисциплина и да имат уважение към властта. И когато властта излъчва противоречиви послания, става горе-долу това, което наблюдаваме в момента.

Радостин Марчев: Мисля си за нещо друго. Донякъде ми е трудно да коментирам взетите мерки, понеже съм доста далеч от тази материя. Струва ми се, че бяха достатъчно адекватни. Разбира се, не бяха идеални, но не може да се очаква да няма пропуски при подобна криза. Струва ми се обаче, че сега излиза наяве нещо друго: отношението към икономиката, която точно сега има най-голяма нужда от подкрепа. Не знам доколко го осъзнаваме, но тя е силно ударена – не само в България, а и в световен мащаб. Става все по-ясно, че навлизаме в нова рецесия, на която краят ѝ не се вижда и която може да има доста по-сериозни последствия, отколкото си даваме сметка. Мога да говоря по-конкретно за транспортния бранш, в който пряко работя – в един момент той бе сведен почти до 1/3 от обичайния обем. Затварянето на границите, разбира се, беше убийствено за международния транспорт, но дори и за вътрешния транспорт не беше много по-леко, понеже много предприятия преустановиха работа за известно време.

На този фон правителството предлага да разшири обхвата на тол системата с аргумента, че имало цели региони, където по пътищата не се събират такива такси. А истинската причина да не се събират такси на такива места е, че просто липсват магистрали и първокласни пътища. Логиката на управляващите изглежда е, че щом има функционираща тол система, е грехота да не се събират такси навсякъде, където може. И това се случва в момент, когато транспортният бранш е смазан от кризата.

Разбира се, транспортът не прави изключение. Политиката по отношение на туризма дори не си струва да се коментира. Като родител на ученик от втори клас, аз се сблъсках с образованието и с начина на провеждане на дистанционно обучение. Реалността беше, че и от двете страни се учеха в движение, след което министърът заяви, че дистанционното обучение надминало всички очаквания. Разбира се, преподавателите нямат вина за това – голяма част не бяха получили никакво обучение и няма как да имаме изисквания към тях. Но като прибавим към това доста деца и родители, които също нямат нужните познания, оставаме с доста малко активни участници в учебните платформи, а форматът деградираше в изпращане на общи SMS-и със задачи – нещо твърде далеч от заявения голям успех. Това е криза, при която нещата не могат да бъдат предвидени, и грешки и слабости е неизбежно да има. Но моите наблюдения в икономически и образователен аспект са, че слабостите са много повече, отколкото са просто причинени от кризата.

Т.В.: Като преподавател в университет и като родител на ученичка, смело мога да кажа, че последният срок/семестър на практика може да бъде „отписан“. От преки наблюдения в училището на дъщеря ми само двама учители са се опитали да провеждат нещо като аудио-урок. Всички останали изпращат указания от типа „Препишете плана на урока“ или някакви съмнителни задачи, които носят (добра) оценка на ученика, ако ги изпълни. А родители на по-малки деца изкараха с тях голяма част от часовете в училище. В университета имаше различни случаи – някои преподаватели имаха известна предварителна подготовка за онлайн обучение, но повечето не.

Т.В.: А в духовен аспект научихме/учим ли нещо от кризата? Да се върнем, например, към репликата на Станислав за човешката греховност...

С.А.: Ето какво си мисля аз. Първа евангелска църква не спря богослуженията на живо и трябваше да проповядваме, както обикновено. Струва ми се, че настана едно разделение в църквата между онези, които се включват онлайн, и тези, които са на място в самата църковна сграда. Първите упрекват другите, че това, което правят, е напълно погрешно, извън всякакви нормални разбирания, и че не бива да се прави. Такова е мнението на част от хората, които гледат службите онлайн. А пък някои от присъстващите на службите смятат виртуалните посетители за слабаци, а себе си за духовно по-силни, като хора, които не ги е страх от коронавируса. Разиграва се същата история, както в обществото. Грехът излиза на преден план, независимо от духовността на църквата. Боли ме като служител, защото от едната страна ни обвиняват, че правим безумни неща и че така не бива, а пък от другата страна ни казват, че така трябва да бъде и че това е правилното. Тези разсъждения водят до объркване. Това разделение е изкуствено и отново показва слабостта на човешкото сърце.

Д.И.: Да, много добре е схванал Станислав този проблем. Естествено, че веднага можем да цитираме Исус, който казва: „Не съдете, за да не бъдете съдени.“ Въпреки това сме склонни да съдим другите – и от едната, и от другата страна.

п-р Влади Железов: Наблюдавам подобно отношение и в моята църковна общност. Подобно разделение има както в обществото, така и в църквата ни; предполагам не само при нас. Явно някои хора не осъзнават сериозността на положението, докато други са сковани от страх. Имам чувството, че няма желание да се търси балансът между двете крайности. На практика ние прекратихме богослуженията на живо и ги прехвърлихме изцяло онлайн. От началото на юни започнахме да се събираме на живо, но при спазване на определени мерки. Обаче една част от хората не взимат мерките на сериозно и ги смятат за ненужни. Мисля, че това отразява до голяма степен отношението в обществото, а също и богословието на човека – до каква степен той възприема грижата за ближния като своя християнска отговорност и дълг. Защото на практика ние като християни не би трябвало да сме сковани от страх за собствения си живот. Би трябвало да сме водени от една чиста любов и грижа за здравето и живота на човека до нас. Надявам се все повече християни, поне след трагедията, която се случи преди няколко дни с тримата починали пастири, да се замислят, че колкото и да е бил надценен или преекспониран проблемът в даден момент, опасност все пак има. И трябва да се спазват мерките, които Националният оперативен щаб ни дава като препоръчителни и задължителни.

С.А.: Искам да допълня само още нещо. Това разделение в църквата отразява разделението в обществото. Колкото е незряло обществото, толкова е незряла и църквата. И вместо ние, като християни, да сме флагмани на една сигурност, на една надежда, на един копнеж, ние по някакъв начин копираме ставащото около нас. Това е жалко за самата църква.

Т.В.: Като става дума за богословски разбирания на отделния вярващ, какви богословски тенденции стоят зад описаните реакции? Поне аз разпознавам две такива. Едната беше по-отчетлива в началото, когато надделяваха страхът и тревогата: да се търсят съответни пророчества в Библията, да се тълкува случващото се като знамения за наближаващия край на света. (Една сестра дори ми каза: „Господ ни изпрати поредната честитка за края.“) Другата тенденция – може би имаща връзка с прискръбния случай със смъртта на евангелските пастири преди няколко дена – е да се възприема епидемията и мерките спрямо нея като елемент от теориите на конспирацията. Например, вирус нямало; по този начин Антихристът искал да ни обработва и да ни пречи да ходим на църква. Прибавиха се и фантасмагорични теории за чипове, които щели да ни слагат с ваксината срещу вируса и т.н. Такива обяснения се ширят масово в евангелските среди и това говори недобри неща за богословските ни разбирания.

С.А.: Бих добавил още една тенденция. Някои хора казват, че ние като вярващи сме един вид недосегаеми, защото Бог няма да допусне нещо да се случи с нас. Обаче смъртта на нашите трима колеги доказва точно обратното.

Р.М.: Моето мнение е малко по-различно. Струва ми се, че поне евангелските църкви се справиха сравнително добре с кризата. Сигурен съм, че вътре в отделните общности е имало и продължава да има брожения като споменатите преди малко – във време на криза е невъзможно да няма разделения по такива чувствителни въпроси. Като цяло обаче ми се струва, че лицето на евангелските църкви реагира доста адекватно. Както ОЕЦ, така и отделните деноминации се изказаха достатъчно разумно и препоръчаха достатъчно сериозно отношение към мерките.

Доколко това е реализирано на практика на ниво отделни общности е отделен въпрос. Слабости сигурно има, но поне на ниво послания на своите ръководства евангелските църкви се справиха доста добре и адекватно. За разлика от Православната църква, където се открои като голям проблем трябва ли да се ползва само една лъжичка за причастие или могат да се използват такива за еднократна употреба – спор, който е донякъде встрани от нашата общност, но въпреки това беше сериозен автогол по отношение на общественото доверие към църквите. Беше прекалено да се поставя въпросът възможно ли е да се пренася зараза чрез лъжичка, която преминава през устата на всички богомолци. Това обаче е друга тема.

Д.И.: Радо, съгласен съм с твоя извод. Но смъртта на евангелските пастири, разбира се, ще остави отпечатък в обществото. Какво мислите? Дали в обществото няма да надделее впечатлението, че евангелистите са безотговорни, екзалтирани и несериозни. И ето на, Господ ги е наказал правилно! Те са еретици и Господ ги наказва.

Р.М.: Не знам кое ще бъде запомнено. Коментирах по-скоро общата реакция на евангелските водачи. Нищо чудно да остане другото, след отзвука в медиите за тримата починали пастири, които очевидно не са взели достатъчно мерки на тяхната конференция. Със сигурност има и други места и църкви, където мерките също не се спазват. Когато в резултат на това има заразени и дори починали хора, новината лесно се пренася във вестниците и е напълно възможно да остави по-дългосрочна следа в обществото. Но това са две различни неща: че водачите се реагирали адекватно и че приоритетно е било отразено нещо друго.

В.Р.: Споменахме два вида реакции на църковните общности: преминаване онлайн или поддържане на присъствени богослужения. Има и трети църкви, където вярващите са предимно възрастни хора. Техните служби престанаха, но не бяха заместени от излъчване на живо. Насърчителното е, че духовните им водачи не абдикираха от отговорностите си, а потърсиха нови варианти да служат на изолираните по домовете си църковни членове: с телефонни обаждания; с пазаруване на продукти; с обикаляне из квартала и разговори през плета. Това служение остана незабелязано.

На фона на тези различни подходи се очерта тъжна тенденция. Вярващите се впуснаха да се критикуват едни други. Като евангелска общност сякаш не сме се научили да показваме достатъчно респект към становището и подхода на ближния. Бързаме да го поставим под лупа, да изтъкнем неговите грешки и нашата правота. Соченето с пръст е пословична слабост на евангелизма. Дори и от амвоните често се чува шушукане и дюдюкане спрямо другите деноминации – вместо да изследваме Библията и да говорим от нея. Все се надявам, че с времето ще се научим да надскачаме този начин на мислене и да узряваме в отношенията си едни спрямо други.

Нека вмъкна тук и още едно изражение на въпроса с фалшивите новини. В мрежата се чуха твърдения, че Covid-19 бил гонение против църквата. „Комунизмът не успя да затвори църквите – мрачно дуднеха някои хора, – но пък ето, видите ли, коронавирусът съумя.“ Този вид мислене е сектантско. Помислете само. През месеците на изолация се затваряха не само църкви, а и футболни мачове, театри, хранителни заведения. Дори и гей прайдове из Европа бяха отменени. Не можем да твърдим, че Covid-19 е някакво гонение, насочено изрично срещу вярващите.

Впрочем поради факта, че цялото общество понесе този удар, сега имаме прекрасен шанс да покажем солидарност и състрадание спрямо околните. Споделяме едни и същи болки и трудности. Нека да говорим със съпричастност – какво можем заедно да извлечем от случващото се. Такъв вид отношение ще е много по-полезен за Благовестието, отколкото да се тупаме в гърдите колко сме гонени и как сме устояли.

Т.В.: Да не говорим, че въпросът за страданието и смъртта винаги е бил основен апологетичен проблем. От тази перспектива, коронакризата е идеална възможност църквата да върне във фокуса на общественото внимание някои от най-важните свои учения: каква е нашата надежда, какъв е смисълът на страданието, защо има смърт в този свят. Епидемията напомни на всички (или поне би трябвало) нещо много просто и фундаментално, което обаче на човек му се иска да забрави: че сме смъртни. И то даже „внезапно смъртни“ по думите на Воланд от известния роман Майстора и Маргарита на Булгаков.

За тези, които не са чели книгата – действието се развива в ранната Сталинова Русия, когато земята за пореден път е посетена от дявола. Сатана иска да провери как се развиват нещата и заварва едно общество на чистия атеизъм, невярващо нито в Бога, нито в съществуването на дявол. Във въведението на книгата Воланд (дяволът в човешки образ) започва разговор с един съветски писател, който му повтаря пропагандните внушения: „Ние вече сме отхвърлили оковите на религията, взели сме съдбата в ръцете си и разполагаме с живота си.“ „Добре – репликира го Воланд, – но ето че утре, а дори и след няколко часа, можете да умрете и естествено не искате това; не е ли тогава разумно да се смята, че някой друг се е разпоредил за смъртта ви?“ „Хм – замисля се писателят, – човек е безспорно смъртен, но работата е там, че...“ За негова изненада в този миг тайнственият му събеседник отваря уста и продължава мисълта му (която чете): „...работата е там, че човекът е внезапно смъртен“.  

Та ето, този въпрос се връща в центъра на вниманието на едно общество от XXI век, което вече едва ли не беше повярвало, че окончателно е преодоляло големи язви на миналото като глобална война и масови епидемии (чуваме от време на време за локални, например в Африка); благосъстоянието като цяло расте, технологичната революция е просто невероятна. Така човек забравя най-основни неща: че е смъртен и то даже „внезапно смъртен“. Тук съзирам голям шанс за християните: да изговорим на глас и да поставим на обсъждане въпроса, който хората си задават. И то си го задават болезнено.

С.А.: А мислите ли, че този въпрос не е вече пропуснат и не е вече остарял? Може ли все още да се повдига?

В.Р.: Току-що завърших превода на книгата Разочарование от Бога на писателя Филип Янси. Тя повдига именно тези теми: как да отговаряме на въпроса за болката. Благодарен съм, че Бог оркестрира ситуацията така, че книгата да излезе именно сега. Изключително адекватно е нейното послание в тази насока.

Болката действително е мост за разговори – независимо от вероизповеданието, расата и възрастта на събеседника ни. Ако имаме някаква обща споделена основа, това е тъкмо болката. Като благовестители често се чудим как да прехвърлим мост към хората без вяра. Ето го моста! Тепърва в църквите си ще трябва да развиваме този инстинкт: как да водим откровен разговор със сърдечно отношение, вместо постоянно да поднасяме клишета или да проповядваме назидателно.

Р.М.: Моето впечатление е, че до голяма степен точно това виждане на църквата спрямо кризата липсваше. Както каза Влади, ние можем да се караме и да виждаме кризата като нещо ограничаващо църковния ни живот или, още по-лошо, да подозираме държавата, че е влязла в заговор как да затвори църквите по време на криза. Но пропускаме факта, че всяка криза всъщност е една голяма възможност гласът на християнството да бъде чут по-ясно. Така тя не трябва да се възприема като нещо, което ни спъва и спира, а като възможност, която Бог ни дава, да споделим Христос с хора, които точно в този момент са готови да слушат повече, отколкото обикновено. Но ми се струва, че тази нагласа се чуваше и виждаше по-малко в църквите през последните месеци. А би трябвало да я има.

В.Р.: Тук виждам мост и към други публични разговори, които води църквата. Вместо да се показваме като размахващи пръст, далеч по-уместна е позицията на уязвимост, на скромност. Ние мислим, че имаме правото да бъдем чути. Хората ще са склонни да ни изслушат единствено когато видят у нас христоподобен характер: да се смирим, да покажем уязвимост и съпричастност, да служим без условия.

Д.И.: По повод дезинфекцията, вчера слушах онлайн проповедта на млад проповедник. Той спомена случая с жената с кръвотечението, която отива и се допира до Исус. Тя нарушава закона, за да се допре до Него. Говорителят подчерта тази страна на случая – което не ми хареса особено. Нека все пак си дадем сметка, че изолацията на определена категория хора от обществото е била закон, и то Божий закон. Всъщност те самите са били длъжни да се изолират, според закона. Може да звучи жестоко, но това си е било закон за изолацията, а и за дистанцията. Божий закон, от Божието слово.

Когато Христос, Който е Господар на закона, идва при нас, благодатта и милостта тържествуват над присъдата, над Закона. Това е евангелско, но то не означава, че Законът е отменен. Самият Христос казва, че Законът не е отменен.

Въпросът за изолацията като че ли не беше достатъчно ясно поставен от библейска гледна точка в поредицата от проблеми.

Т.В.: Да погледнем сега към бъдещето. Все още не можем да предвидим кога точно ще се стигне до изход от кризата. Все пак, според вас какви предизвикателства предстои да преодоляваме – и като вярващи, и като цяло общество?

В.Р.: Задавам си въпроса как да съградим наново инстинктите ни да бъдем общност. В изолацията поизгубихме ценни навици. Църквата не е просто място, където седим заедно. Има огромна сила в съвместното пеене на хвалебни песни, в участието ни на живо и заедно в проповедта и пр. Оттук нататък трябва да търсим варианти как възстановим тези привички. Бързо се свиква да не ходиш на богослужения и да следиш църковния живот от дистанцията на екрана. Сега ще е необходима пастирска грижа – да се свържем наново с такива хора, да не ги укоряваме, а по-скоро да удвоим усилията да ги интегрираме обратно в църковното тяло.

Т.В.: По отношение на събиранията на много хора се натрупва един психологически ефект, който има своите основания. Сега винаги имаш едно наум, че съществува по-голяма опасност; не е същото, както преди епидемията. Дори и един ден да обявят, че кризата е приключила, продължителното време, което ще е изминало при този режим, ще направи хората по-предпазливи. От една страна това е добре, но от друга можем да станем по-подозрителни към масови събирания. Това също ще представлява предизвикателство.

В.Р.: Имаме лукса да живеем във време, когато мобилните връзки са безкрайно облекчени. Ако кризата беше преди две десетилетия, нямаше да можем така лесно да преминем към излъчване на служби онлайн.

Ето един въпрос обаче. Как бихме реагирали като църкви, ако при следваща криза ни бъдат отнети и мобилните връзки? Например ако се появи диктаторско управление, което блокира социалните мрежи и търсачките. Тогава църквата ще трябва да търси други варианти. По какви начини тогава ще формулираме и проповядваме основното си послание?

Д.И.: Това предизвикателство би станало огромно, ако здравната криза се комбинира с компютърен вирус... Например хакери да пуснат вирус, който да блокира всички онлайн връзки. Тогава какво ще правим?

В.Р.: Моят сценарий бе малко по-злокобен. Дори и сега в Народното събрание се обсъждат законови промени за съдебно преследване на разпространението на фалшиви новини. Само си представете колко лесно властите могат да кажат, че „фалшива новина“ е онова, което говорят евангелистите. Мигновено попадаме под ударите на закона. Но нека не влизаме в такива конспиративни теории.

Р.М.: Това звучи апокалиптично, обаче аз си мисля за обратната страна. Мобилните връзки със сигурност са голямо благословение, особено при такава криза. Но те са нож с две остриета и ни предстои да го усетим. За много църковни общества беше благословение, че макар и разделени физически, все пак да могат да поддържат връзка помежду си. Но имам опасения, че когато църковният живот се нормализира, някои хора може да решат да си останат онлайн, защото си мислят, че им е достатъчно.

Един въпрос, на който предстои да си отговорим, е как да възстановим или поне отново да започнем да култивираме не просто събиране, а общение. Простото посещение на църква лесно може да бъде заменено с онлайн присъствие, докато истинската духовна връзка между отделните части на тялото Христово е нещо различно. Това ще е изпитание включително и поради улеснения достъп чрез информационни технологии. Със или без криза, те ще се окажат предизвикателство за съвременното християнство – или поне за неговото качество.

Т.В.: Ще продължа мисълта на Радо. Лично на мен ми се иска да научим (или да запомним) едно нещо. Всички ние постоянно се оплакваме, че все нямаме време. Затрупани сме със задачи; отваряме си тефтерите и установяваме, че програмата ни е запълнена за цял месец напред. Опитваме се да вкараме поредния си ангажимент (включително и нашите редакционни сбирки) в рамките на един час, защото и преди, и след него все имаме нещо да вършим. Поне моето впечатление от последните десетилетия е, че става едно непрекъснато ускоряване – както на живота на обикновения човек, така и на историята изобщо. Бърза се много, гонят се срокове... едва ли не ще се свърши светът, ако ги изпуснем. И започнахме да си мислим, че вече не можем да се върнем към едно по-бавно протичане на живота. Ето го урокът на кризата, който ми се иска да запомним: изведнъж се оказа, че все пак животът може да тече по-бавно. Принудително по-бавно, но важното е, че може да тече по-бавно. Това има и лоши последствия: за икономиката и т.н. Но има и добра страна: да преоткрием най-ценните неща в живота. Близкото общение, откриването на вселената до теб, наречена „другият човек“ (брата, сестрата, хората от семейството). Това изисква по-бавно протичане на живота. И не е загуба, ако успеем да излезем от бесния ритъм на всекидневието, свързан със съвременните технологии.

С.А.: Аз само се опасявам, доколкото мога да преценя, че както бързо навлязоха тези технологии (Интернет и т.н.), така бързо сега животът беше сведен до един по-бавен ритъм. И не съм сигурен дали можем да се адаптираме толкова бързо, колкото го налагат мерките за предотвратяване на коронавируса. Дали можем толкова бързо да се върнем назад, колкото бързо скачаме напред? В тази метаморфоза аз съзирам една духовна самота. От една страна, самотата на човека, вперен в екрана, а от страна на присъстващия в църквата, едно подозрително отношение към човека до теб: „Този сложил ли си е маската? Защо не си я е сложил? Ами сега ако стане нещо?“ И в двата случая има самота. Тя е плод именно на бързото скачане към технологиите и на рязкото спиране в нашия живот.

В.Р.: От изолацията има и друг ефект. Домашното насилие се катализира, поради греха в човешкото сърце. Там, където има насилник, домашното уединение го превръща в още по-грозен насилник. Където е имало вербално, физическо, сексуално или каквото и да е друго скрито насилие, оставането сами по домовете без никакви свидетели още повече провокира агресивност.

Църквата сякаш си затваря очите за това. Има обществени институции, които адресират тези теми, но тъй като много евангелисти влизат в конфликт с тях по други теми, ние инстинктивно отхвърляме и този вид сигнали. А със сигурност има места, където хората дори не биха казали на глас какво се случва. Добавям го към проблемите, за които изглежда не сме сигурни какво да правим като църкви.

О.К.: За мен има и една друга опасност, по-скоро в обществен план. Не искам да отварям нова тема – само споменавам един възможен „черен“ сценарий. Виждаме какво се случва в САЩ, като резултат от тази криза. Натрупването на негативни състояния и емоции избуя в агресия. Представете си, не дай си Боже, един подобен сценарий и тук... има много псевдо-патриоти, които само чакат да извадят пищовите и да се саморазправят с всичко несправедливо, според тях, в този свят. И тогава нещата съвсем могат да излязат извън контрол... Ако вземем предвид финансовите затруднения, заканите в началото, че ни чака глад... Слава Богу, всеки намери някакво решение за себе си, макар че наистина има много хора в затруднено положение в момента, които напуснаха работа или останаха без заплата незнайно до кога. Ако се стигне до гладни бунтове, съчетани с натрупани негативни емоции, тогава ще е много важна ролята на духовните водачи.

Д.И.: Друго, на което може би трябва да обърнем внимание, са медийните репортажи за ромски общества, в които пастирите играят роля на медиатори между властта и обществото. Това беше споменато и е хубаво да го подчертаем.

В.Ж.: Да, такъв е и покойният пастир Иван Иванов от село Козарево. Той ми беше личен приятел. Той беше точно такъв медиатор между общината и ромите в общността, в тяхната общност.

О.К.: Говорим в добрия смисъл на думата „медиатор“, защото може да има и негативна страна, нали си спомняте случаи с продажба на гласове по избори...

В.Ж.: В добрия смисъл на думата „медиатор“, да. Те си познават много добре хората и подпомагат работата на общината с тези хора. От такива хора има нужда.

Т.В.: Тази тема ще става все по-актуална и аз споделям опасенията, изказани от Олег. Дори да има добри медиатори, представляващи такава общност и то и по църковен признак, това носи опасността дадената общност и евангелските църкви като цяло да се окажат „на мушката“ при избухване на бъдещи напрежения. Тогава конкретната група може да бъде посочена с пръст като виновна за неспазване на хигиенните мерки, за това че е „държава в държавата“, при това са с някаква собствена религия. Такъв сценарий съвсем не е далеч от акъла, като знаем, че определени медии с охота биха използвали това. Въпросът е сериозен и може да се преплете с продължението на епидемичната криза. Понеже е факт, че някои от огнищата на зараза са свързани точно с ромски общности, били те църковни или не. Това стига до ушите на обществеността и може да се внуши като „доказателство за вина“, ако епидемичната обстановка се влоши.

 

Става дума за юни 2020 г. Б.р.

Става дума за събиране в Перущица на водачи от ромски църкви. Вследствие на това имаше немалко заразени от Covid-19, а няколко пастири починаха. Б.р.