Особеното предизвикателство на истината - 2

Автор: 

II. Истината и новото творение

Евангелието от Йоан се издига като величествена планина сред ландшафта на ранното християнство, съизмерима с един също толкова висок, но все пак доста различен връх: писанията на ап. Павел. Йоан има много какво да каже за истината и разкрива колко тънко и твърде сложно нещо е тя.

„Благодатта и истината, казва апостолът, дойдоха чрез Исус, Месията.“ Тези думи отекват по-нататък в разгръщащото се повествование и се превръщат в главна тема, особено щом Йоан представя историята на Исус като съдебен процес. Книгата му като цяло всъщност ни кара да се питаме: „Исус ли е подложен на съд или истината?“. Христос провокира Своите съвременници чрез дела и думи с явната или неявна заявка, че въплъщава и говори истината. Но що е истина? Това е въпросът, зададен в продължителната кулминация на Евангелието от циничния, но разтревожен римски губернатор Пилат Понтийски. Повествованието на Йоан е наситено с ирония – пред Пилат, питащ „Що е истина?“, стои Исус, Който е самата Истина.

А какво бихме отговорили ние? Както видяхме, нашата култура ни предлага два основни отговора, които в голяма степен определят културните войни, обезобразили интелектуалния и социалния пейзаж. От едната страна са позитивистите, за които истината е просто твърдение относно това, което се случва като факт. Тази истина е обективна и човекът, който я разглежда, е просто като муха, кацнала на стената и наблюдаваща я. От друга страна, имаме хора, за които цялата истина е субективна. Всяко твърдение е просто твърдение, изразяващо гледната точка на наблюдателя, и не бива да се приема за пряк препис на реалността. Ако щете, това е разграничението между знание и вяра: обективното знание и чисто субективната вяра. Резултатът е, че твърденията относно Бога днес се възприемат не като обективно знание, а като субективно, което сетне се свежда до „може да е истина за теб, но за мен не е истина“.

Всяка от тези две позиции, както вече видяхме, съдържа сериозни проблеми. На първо място трябва да се каже, че развитието на физиката през XX век направи много по-трудно придържането към старата привидно научна обективност. Принципът за неопределеност на Хайзенберг ни стряска с предупреждението си, че наблюдателят, преглеждащ данните, не е просто муха на стената. Всеки път, когато преглежда данните, той всъщност ги променя. Претенцията, че изказваме нещата такива, каквито са, се оказва твърде самонадеяна. Осъзнаването на това довежда мнозина до субективистичната позиция, която също трудно може да бъде защитена.

Това, което откриваме в Евангелието на Йоан, се различава коренно, но по тънък начин и от двете позиции. Тук откриваме различен контекст и различно призвание. Не е чудно, че Пилат Понтийски не успява да го разбере. Ще използвам като илюстрация думите на Бил Клем, една от американските културни икони, известен като „бащата на бейзболните арбитри“. Той се прочул с настояването си, че думата на арбитъра е не само последна, но и в известен смисъл – съзидателна. При един нашумял случай Клем дълго се колебал, преди да назове конкретното хвърляне. „Е, добре,“ попитал най-сетне играчът, „страйк ли е или бол?“ „Синко, отвърнал Клем, нищо не е, докато не го назова.“ Вярата на Клем в силата на думите му може да е дразнила играчите по негово време, но идеята, че изреченото слово създава нова реалност, е древна и отвежда назад във времето до традицията в Израил, до пророците и в крайна сметка до представянето на самия Бог. Бог каза и стана. Небесата са били направени от Неговото слово, от дъха на устата Му. А когато влага слова в устата на Своите пророци, се случва същото – те говорят и започва да се осъществява една нова реалност. Между думи и реалност съществува много тясна връзка, която не може да бъде обхваната от опростеното разлагане на обективно и субективно.

И това е едно от нещата, с които се занимава цялото Йоаново евангелие. „В началото бе Словото… Всичко чрез Него стана.“ Словото, т.е. топлото Божие дихание, извиква света към съществуване. „И Словото стана плът и живя между нас.“ У всекиго, чиито уши са настроени към еврейските Писания, това заявление извиква в ума не само видението на псалмиста за Яхве, създаващ небесата и земята чрез Своето могъщо слово, но заедно с нея и обещанието в книгата на пр. Исаия, обрамчващо частта между глави 40 и 55, че тревата изсъхва, цветът ѝ повяхва, но Божието слово пребъдва за вечни векове (40:8), а след това, че както дъждът и снегът падат от небето и произвеждат плод, така и Божието слово ще извърши същото – ще произведе кедри и мирта вместо тръни и бодили (55:10–13). Същото могъщо Божие слово, чрез което е било създадено всичко, ще породи могъщото Божие слово, чрез което ще бъде създадено новото творение. Йоан казва това чрез самата рамка на своето Евангелие. Но в същата рамка, между глави 1 и 20, той разказва как Исус бива прославен чрез издигането на кръста, което за него е дългоочакваният момент на завръщането на Божията слава (друга тема от книгата на Исаия) и как чрез това Негово прославяне цялото това покварено и прогнило старо творение е поначало осъдено и отмахнато, за да се даде начатък на едно ново творение. Йоан внимателно уравновесява отгласите от първа глава на Битие в глава 1 със свежите отгласи в глава 20. „В първия ден на седмицата, рано сутринта, Мария Магдалина дойде на гроба“; „Вечерта в първия ден на тази седмица учениците бяха в горната стая.“ Ето го Словото, отново живо и носещо със Себе си именно ново творение. Бог лично изрича Своето слово и едно ново творение се ражда за живот. Като цяло в това се състои основното твърдение на евангелиста.

В същата рамка можем да започнем да разбираме какво означава истина за ап. Йоан. Истината не е нито гола обективност, нито принизена субективност. За Йоан истина е това, което се случва, когато Бог изрича Своето слово и се ражда една нова реалност. Дори още повече ‒ подобно на Бил Клем ‒ това е една нова реалност, която е слово на отсъждане в положителен смисъл. Божието слово казва „Не“ на хаоса и „Да“ на творението; „Не“ на всичко, което разваля и обезобразява творението и „Да“ на всичко, което го избавя и произвежда ново творение. Това има предвид Исус в пасажа, преди Пилат да зададе известния си, но циничен въпрос. Те разговарят за властта на царя. Както доста често в Йоановото Евангелие Исус отговаря не на зададения въпрос, а на въпроса, който всъщност стои зад него. „Ти цар ли си?“, пита Пилат, а Исус му отвръща: „За това се родих и затова дойдох на света, да свидетелствам за истината. Всеки, който е от истината, слуша Моя глас.“ И ето че в отговор Пилат остроумничи: „Ха, истина… Що е истина?“

Връзката между царска власт и истина е съществена. За Пилат царство е това, което притежава императорът, а истина е нещо, което се създава от царството на императора. Исус явно говори за нещо различно, за нещо, което просто не се вмества в Пилатовия свят. Той обаче наистина определя Божието царство и Божията истина като взаимосвързани, а именно, Божието царство не е статична обективна реалност, която думите на Исус просто описват. Божието царство е една нова реалност, която нахлува в света на императора, в света на Каиафа, в света на войни и насилие, на заговори и кроежи. Царството на Исус – казва сам Той – не е от този свят, то не произхожда оттук. Но то е за този свят. И начинът, по който се ражда то, е именно чрез думите на Словото, станало плът. Исус свидетелства за него чрез Своите думи, чрез Своите дела, в крайна сметка, чрез Своята смърт.

Кръстът в Евангелието според Йоан е едновременно окончателното откровение за Божията слава, както в книгите на Исаия или Езекиил, и – поради тази причина – средството, чрез което Израил е изкупен, светът е изкупен, заветът е подновен и преди всичко самото творение е спасено и възстановено. Живото и умиращо човешко Слово на Бога изрича думите, чрез които е родена Божията крайна цел. Лошо или добро място е светът? Той не е нищо, докато Бог не го назове. За това се отнася цялото Йоаново евангелие – за въплъщението и прославянето на Божието Слово, изричащо изкупление на новото творение.

Как да разбираме съдебния процес, при който самата Истина е поставена на подсъдимата скамейка? Отговорът намираме в съчетанието на глави 18, 19, 20 и 21. Смъртта на Исус, разбира се, оставя у външния наблюдател впечатлението, че Пилатовият вид истина е победила. Но читателят вече знае, че всъщност Пилат е подложен на съд. На съд са подложени също царството на императора, първосвещениците и тълпите. Грандиозната сцена, на която Исус и Пилат се изправят един срещу друг и говорят за истина и за власт, всъщност представлява сблъсъка между Божието царство и царствата на света. Това разбиране ни връща и към книгата на Данаил (глава 7): величествена съдебна сцена, в която тираничните чудовища на света са най-сетне осъдени и „един като човешки син“ е реабилитиран да седне до „Древния по дни“. Той се е възнесъл и сега държи властта. Какво заръчва Исус на Мария Магдалина да каже на учениците? Че Той се възнася при Отца. Истината е победила не в някакъв обективен смисъл, който наблюдаваме като муха на стената, а в смисъла, че словото, изговорено и изживяно от Исус; словото, което Бог Отец е изричал във и чрез Него, сега е родило ново творение. И Христос е неговият законен Господар. Истината за новия свят, който Бог започва да изгражда, е реабилитирана.

В края на краищата всичко се отнася до творението, което Бог е създал на първо място. Щом светът е създаден от Божието слово, това е гаранция, че светът, в който живеем, не е хаотичен и случаен; че да говорим истината е едновременно възможно и желателно. То е част от човешкото призвание. Бог призовава хората да изричат думи, които внасят ред, благодат и живот в Неговия свят – както Адам дава имена на животните в Битие, 2 глава. Но светът е покварен от човешкия грях и от враждебни духовни сили. Така всеки опит да се каже истината за настоящия свят се натъква на проблема, че светът е абсурден и лишен от смисъла, който би трябвало да има. Резултатът от грехопадението е не само в греховността на хората, а и в разпокъсаността на света. Все едно от изложбена зала с класически картини да преминем в зала, пълна с картини на Пикасо. Изведнъж всичко изглежда несвързано и различно. И то съпроводено от изкривената гледна точка на грешните човеци, които е трябвало да говорят Божията истина в света и да създават извори на истина в него, но всъщност говорят думи, които внасят още повече изкривяване. Може да се каже, че целият постмодерен протест срещу надменната модернистична претенция за обективност просто ни връща към предупреждението на Писанията за помрачения съвет чрез думи, лишени от знание (Йов 38:2) – говоренето на изкривени думи, които сетне пораждат нови изкривявания в света.

И така какъв е отговорът? Разбира се, той не е да се въздържаме от човешки думи, а следвайки живото Слово, да се научим да говорим истината. Под „да говорим истината“ нямам предвид обективния смисъл на мухата на стената, а говорене на думи, които чрез силата на Божията любов водят до истина. Това е част от основния смисъл на прощалната беседа на Исус с Неговите ученици (Йоан 13-17 глави). Той им обяснява в какво се състои мисията Му. И не се уморява да им повтаря, че чрез дара на Светия Дух те са длъжни да продължат същото дело. Именно тук е сърцевината на особеното предизвикателство на истината. Призванието на последователите на Исус е да говорят словата с дела и с действени думи, чрез които ще се появи новото творение, разраствайки се от семето, посадено от Него. Те не просто ще описват новото творение, но ще помогнат да се осъществи чрез силата на Светия Дух. Ние трябва да бъдем свидетели за истината; както за истината на първоначалното красиво, но и развалено от греха творение, така и за истината на раждащия се свят.

Ето защо истината е нещо толкова трудно за разбиране и за хора като Пилат тя винаги ще остава загадка. Ето защо антитезата между обективно и субективно е толкова естествена, но и същевременно толкова погрешна. Ако трябва да кажа истината за света такъв, какъвто е, това означава да се позова на нещо, което е изопачено и извън фокус. Да изкажа дълбоката истина на това ниво би означавало едновременно да направя препратка към първоначалното творение, но също да отбележа с прискърбие как то се е объркало. Има една стара молитва, която моят училищен капелан използваше понякога. В нея се иска прошка за онези моменти, в които проявяваме „безчестната честност на истината, предназначена да наранява“. С други думи, когато казваме неща за някого или право в лицето му, които в определен смисъл може да са верни, но привличат вниманието само към дълбокия недостатък, а не към Божието творение, което стои зад него. И ето къде е тънкостта: за истината в пълнота трябва също така да говорим за – и може би чрез говоренето си да осъществяваме – новата реалност, новото творение, което предстои. Така, откривайки какво има предвид Йоан под “истина”, навярно ще разпознаем, че то не е много далеч от това, което той разбира под “любов”.

 

Текстът е лекция на Н. Т. Райт, изнесена в Християнския университет на Оклахома през април 2014 г. Със значителни съкращения. В почти пълен обем лекцията е публикувана в електронното списание harta-bg.info. Редакция: Тодор ВЕЛЧЕВ, Ивайло АТАНАСОВ. 

    В бейзбола: дали топката е попаднала между коленете и гърдите на съответния играч, или не.