Денят на благодарността и висшето благо

Повечето евангелски християни са присъствали на нещо, наречено „благодарствена служба.” Това е богослужение, в което на хората е предоставена възможност публично да благодарят за това, което Бог е направил за тях. Най-концентриран израз подобно отношение намира в Деня на благодарността, който празнуваме този месец. За мен има нещо изключително впечатляващо в традицията да се украсява амвона с произведения на реколтата – често свещенослужителят е почти изгубен зад маси, които се огъват под тежестта на кексове, ябълки, чушки, круши, сливи, гроздове, домашно изпечени пити хляб, сокове, компоти, карфиол, тикви и какво ли още не. И когато най-различни хора – богати и бедни, учени и необразовани, говорещи гладко и запъващи се – пристъпват напред и споделят големи и малки неща, в и с които Бог е работил в живота им, всяка година отново и отново оставам поразен от осъзнаването колко причини имам да казвам „Благодаря” на Бога и колко недостатъчно го правя. Нямам предвид само онези специални моменти, в които Бог е показвал особена милост и които всеки християнин добре познава. Те просто ни помагат да осъзнаем, че голяма част от това, което приемаме за даденост, всъщност е чиста милост – неща като въздуха, здравето, семейството или способностите, с които си изкарваме прехраната. „И нека царува в сърцата ви Христовият мир, за който бяхте и призвани в едно тяло; и бъдете благодарни,” се обръща Павел към християните (Колосяни 3:15).

Но в християнската благодарност има (или поне би трябвало да има) нещо повече от това как Бог е посрещнал личните ми нужди. През XI век Анселм от Кентърбъри в своя онтологичен аргумент определя Бога както най-великото нещо, за което човек може въобще да мисли [quo nihil maius cogitari potest], отреждайки Му по този начин мястото на най-висшето благо. Деветстотин години по-късно Е. Тоузър казва, че разстоянието между херувима и червея е несравнимо с разстоянието между Твореца и творението. И все пак християнското откровение ни разкрива, че целта на Бога е да ни обвърже със Себе Си за цялата вечност чрез връзките на една себераздаваща се любов. Ние виждаме движението към тази цел в цялата библейска история, разказвана в Стария и Новия завет и кулминираща в Исус Христос. В и чрез Христос ние не просто получаваме помощ и подаръци – ние получаваме Самия Бог. Във Въплъщението получаваме Неговата природа, която се свързва неразделно с нашата, на кръста получаваме Неговата смърт за нашето спасение, при Възкресението получаваме Неговия живот, победил смъртта, в Господнята вечеря получаваме Неговото тяло и кръв, при новорождението Бог заживява в нас чрез Светия Дух, в Църквата ставаме „части от Неговото тяло” (Ефесяни 5:30). Калвин чудесно отразява тази истина, когато пише: „Защото ние очакваме спасение от Него, не понеже Той ни се явява отдалеч, а понеже ни прави, присадени към Неговото тяло, да станем участници не само на всички Негови облаги, но и на Самият Себе Си….Христос ти е бил даден до такава степен с всичките Си облаги, че всичко Негово е станало твое, ти си станал част от Него, наистина едно с Него…Той не само се прилепва към нас чрез една невидима връзка на общение, но с едно прекрасно общение ден след ден, Той все повече става едно тяло с нас, докато стане напълно едно цяло с нас.” (Институти 3.2.24).

Нашите свидетелства често се въртят около отговор на здравословни, финансови или междуличностни проблеми. Тези неща, разбира се, заслужават нашата благодарност. Но над тези подаръци ние получаваме като дар и самия Дарител. Бог, Който в Себе Си е най-висшето благо, ни е даден изцяло и напълно. И това е неизмеримо повече. Древните християни добре са разбирали това когато са се поздравявали с думите „Желая ти Христос.” Това е нашият ден на благодарността, който продължава през цялата вечност.