Църквата като семейство

Повече от 2000 години са минали от началото на Христовата църква на Земята. Това е много дълъг период, през който Църквата е преживяла какво ли не и се е променяла и опитвала да оцелее през вековете. Атаките, на които е била подложена Църквата, са идвали както отвън, така и отвътре. Самите християни много често са забравяли самата същност на Църквата и нейните основни функции. Именно поради това периодично се е налагало Бог да издига движения (като тези на Лутер, Калвин, Уесли и др.), които отново и отново да припомнят на християните как е изглеждала и как би трябвало да изглежда тяхната общност. В тази кратка статия бих искал да се спра само на няколко основни момента, които смятам, че е важно християните да разбираме и помним, а именно – нашето начало и свидетелствата за това начало в боговдъхновеното писание на Новия завет.

Първото, което смятам, че е важно да разбираме и помним, е, че Църквата не е била замислена като бизнес структура. Гръцката дума, която е преведена като „църква“ е εκκλησια, което произлиза от представката „εκ” (от, из) и глагола „καλεω” (викам). Буквално „църква“ в оригиналната си дума „εκκλησια“ означава „извикана“, „призована“. Думата „εκκλησια“ още означава събрание, събиране на хора. В класическия гръцки εκκλησια е извиканото с глашатай събрание от свободни граждани в гръцкия полис, управително народно събрание на свободната гръцка държава.

Има един текст, който според мен е доста добро определение за това, какво представлява Църквата (събранието от вярващи в Исус Христос).

„Павел, с Божията воля призован да бъде апостол Исус-Христов, и брат Состен, до Божията църква (εκκλησια), която е в Коринт, до осветените в Христа Исуса, призовани (κλητοις) да бъдат светии заедно с всички, които призовават на всяко място името на Исуса Христа, нашия Господ, Който е и техен, и наш: Благодат и мир да бъде на вас от Бога, нашия Отец, и от Господа Исуса Христа“ (1 Кор. 1:1-3).

Тук от тези стихове можем да видим, че Църквата всъщност е събрание от хора, които са осветени от Исус Христос, т. е. хора, които принадлежат на Бога и са събрани в общност и чийто единствен Господар е Исус Христос. Каква обаче е тази общност?

Второто нещо, на което искам да се спра, е, че ранната Църква е била едно голямо семейство. Езикът, който Новият завет използва, когато говори за Църквата, е езикът на семейността. Не се използва търговска или бизнес терминология, не се използва освен в някои конкретни случаи и език на субординация, а се използва езикът, характерен за семейството, чиято глава е единствено Исус Христос. Най-разпространеното обръщение към християни, например, е думата „брат“ (αδελφος), която в Новия завет се среща цели 315 пъти. Друга особено разпространена дума за обръщение към вярващите е думата „възлюбени“ (αγαπητος) – близо 50 пъти в посланията. Всичко това трябва да ни помогне да вникнем по-дълбоко във взаимоотношенията между първите християни. Институционализацията на Църквата се появява на по-късен етап, както и разделението между клир и миряни. Думата „клир“ произлиза от гръцката дума „κληρος”, което означава „жребий, дял, част, наследство, притежание, владение“. Тази дума е употребена едва 11 пъти в Новия завет, най-вече в смисъла на хвърлен жребий, един път по отношение на всички християни (Деян. 26:18)  и един път по отношение на хора, които са поверени на духовното водачество на старейшините в църквата (1 Петр. 5:1-3). От гледна точка на християнската традиция от по-късните векове с този термин се търси връзка с рода на Левий, чийто род е избран от Бога за свещенически, и те се явяват посредници между Бог и останалите евреи. Обаче няма нищо по-далечно от духа на новозаветната Църква от това по-късно разбиране на църковния ред. Думата мирянин, от друга страна, е свързана с гръцката дума „λαος“ (народ). Очевидно тази дума (мирянин) се е разбирала (и продължава да се разбира) като маса, запълваща състава на църквата, и нещо различно от „свещеническата аристокрация“ – клириците. Такова разграничение е недопустимо от гледна точка на Новия завет, дори бих казал, че употребата на тези думи би трябвало да са обида за духа, който носи ранната църква.

„Вие обаче сте избран род, царско свещенство, свят народ, народ, който Бог придоби, за да възвестява превъзходствата на Този, Който ви призова от тъмнината в Своята чудесна светлина; вие, които някога не бяхте народ, а сега сте Божий народ, не бяхте придобили милост, а сега сте придобили“ (1 Петр. 2:9-10).

От гледна точка на Новия завет духовни аристократи и духовни плебеи няма, защото всички християни принадлежат към един род, едно семейство.

В Новия завет има три думи, които описват водачите на църквата (които винаги са няколко в една местна църква), и трите думи изразяват функция, която те изпълняват, а не йерархична система. Тези хора са наречени в Новия завет старейшини (πρεσβυτεροι), надзорници (επισκοποι) и наставници (ηγουμενοις). Третата дума се среща рядко, докато старейшини и надзорници се появява с доста по-голяма честота. Това не са отделни позиции на власт, както е станало по-късно, а се използват взаимозаменяемо (Тит 1:5-9), като властта, която тези църковни лидери притежават, се дължи най-вече на духовния им авторитет, на зрелостта им като християни. Именно такива хора апостолите упълномощават (ръкополагат) в събранията, на които те самите принадлежат и с чието всеобщо одобрение разполагат. С апостолското ръкоположение на такива хора събранията получават гаранция, че ще бъдат поучавани според апостолските истини. Днес единственият непогрешим носител на тези истини е Библията. Църковната традиция (или предание), ако изобщо съществува, не може да гарантира, че носи апостолското боговдъхновено учение.

Третото и последно нещо, на което искам да се спра, е това, какво е представлявал църковният живот или как е функционирала църквата като едно семейство.

“И те постоянстваха в поучението на апостолите, в общението, в преломяването на хляба и в молитвите” (Деяния 2:42).

„А множеството на повярвалите имаше едно сърце и душа“ (Деяния 4:32а).

Тук виждаме най-важните елементи или тъкани на църковния живот – постоянство в поучението на апостолите, общението (κοινωνια), преломяване на хляба и молитвите. Няма да се спирам на всичко, описано тук поотделно. По-скоро искам да се спра върху един от моментите, които сме позабравили в ХХI век – общението (κοινωνια). Очевидно ролята на църковните водачи е силно изразена по отношение на правилното предаване и обучение в евангелските истини. Обаче общението между светиите, вярващите в Господ Исус Христос е нещо, което включва много по-широк спектър от хора и дейности. В Новия завет се виждат няколко употреби на думата κοινωνια (общение) - тя може да означава според контекста общуване, сдружение, свързаност, близко взаимоотношение, споделяне, участие. Всичко това са елементи, много характерни за живота в семейството. И именно защото християните са се чувствали толкова близки и дълбоко свързани един с друг, те са били притегателна сила за хора, които копнеят за именно такива искрени, любящи и автентични взаимоотношения. Разбира се, благовестието е привличало към Исус търсещите смисъл на живота си хора, но  общението (κοινωνια) е било това, което им е помагало да растат и да се променят, и да дават на други това, което те са получили безвъзмездно.

След всичко, казано дотук, бих искал да провокирам всеки един от нас отново да преосмисли представата, която имаме за Църквата и нашето място в нея. Какво е Църквата според нас? Място, където да ходим през неделните дни? Място, в което личните ни амбиции ни карат да търсим позиции и власт? Място, в което да прилагаме наученото от семинари за бизнес развитие и лидерство?

Или Църквата е нещо много повече – семейство, в което всички заедно да се стремим към познание на нашия Бог, и място, в което всеки един човек има значение и е добре дошъл.