Затихва ли ехото на Реформацията?

Реформацията на Църквата през ХVІ и ХVІІ век е движение за възстановяване на авторитета на Господ Исус Христос като единствена глава на Църквата, възстановяване позициите на Божието слово като единствено ръководство на вяра и живот и напомня, че според това слово човек се спасява само чрез вяра по Божия благодат. Тя е събитие, което може да се оприличи на буря в застоялото езеро на духовния живот в Европа, която предизвиква вълнообразно движение на разпространение  по целия свят. В този вид образност можем да впишем по-ясно въпросите, които пораждат историческото развитие и днешното състояние на протестантските и евангелските църкви. Най-главният от тях е: загубила ли е силата си Реформацията, затихнало ли е нейното отражение в наши дни? Или, с други думи, ако Реформацията е разбудила съзнанието на хората с мощен призив за познание на Бога,  разкрит в Евангелието, дали ехото на този призив се чува все още в съвременния свят?

Историята на протестантството, родено от Реформацията, отчита, че само един или два века по-късно от неговата драматична поява то се сблъсква с друг вид духовна и интелектуална експанзия – тази на Просвещението и Романтизма през ХVІІІ и ХІХ век. Приносът на Просвещението за разцвета на науката и културата на човечеството е безспорен. Но същевременно повечето от неговите главни представители, увлечени от успехите на човешкия разум, се опитват да внесат нов прочит на Библията и на християнското учение, там където те смятат, че то противоречи на човешката логика или човешкия опит. Подложени на натиска на самоуверен  рационализъм и последващия го чувствен романтизъм, в църквите се проявяват няколко тенденции на развитие. Някои от тях са доста обезсърчителни и могат да се определят като духовен упадък.  Видни духовни водачи и цели църковни общности отстъпват от принципите на Реформацията и възприемат в своето богословие, проповед и християнски живот много по-либерални и приспособени към светския дух хуманистични позиции.

Така например поради отхвърлянето на  Библията като Божие откровение и възприемането ѝ като човешка литерaтура през ХVІІІ и ХІХ век в Женева се осъществява трансформация, която я превръща  от „бастион на калвинистката ортодоксия“ в т.нар.  Просветена република. По това време нейните пастири вече не смеят да  проповядват  реформаторските  принципи на спасение и дори не смеят да говорят  за божествената природа на Христос. Акцентират само на неговата човешка природа и хуманност.  Същевременно и тук, както и в други европейски страни, прогресивно възниква   съпротива срещу духовната диктатура на Просвещението, която от своя страна поражда нов тип евангелски църкви и духовно  съживление. Именно в тази среда се издига като водеща идея, че християнството не е религия, не е строга църковна институция и не е догма, а живот.

Английското просвещение внася идеи, че всички религии имат общ произход от една първоначална универсална религия. Настъпва времето, в което истината все повече се разглежда като не абсолютна, но  относителна и еволюираща. Закономерно настъпва  морален упадък, прикриван от бездушно показно благочестие. Като реакция на тези тенденции в Англия възниква методизмът със забележителната роля на Джон Уесли, който поставя на фокус  призива за личната увереност в спасението като привилегия на християнина. По-късно Чарлз Спърджън предизвиква вълна на съживление, като разтърсва големи слоеве от английското общество с пламенни  проповеди, с които  призовава хората към покаяние и нов живот в Христа.

Християнството в северноамериканските щати през ХVІІІ и ХІХ век се характеризира с отделянето на  Църквата от държавните институции. Развива се силно чувството за демокрация. Наред с това обаче се наблюдава  процес в редица църкви на  отдалечаване от основите на реформаторското  богословие. Все по-малко се говори за доктрината за свободния Божи избор и повече се набляга на човешката свобода за постигане на спасението. Все по-малко се говори  за пълната поквара на човека и повече за доверие в изначалната му доброта. Все повече се разчита на прогреса  в обществото и на доброто възпитание и образование. В тези процеси особена роля играе мирогледът на водачите на американската нация.  Рационализмът и британският  деизъм повлияват  на мисленето на такива видни личности на Американската революция  като Бенджамин Франклин, Джордж Вашингтон, Джон Адамс, Томас Джеферсън. Те не са атеисти, но вярват преди всичко на способността на човека да открива сам истината и да постига успехи преди всичко със собствени сили и воля.  

Като отпор на тези опасни духовни настроения в Америка се проявява „Великото пробуждане“ с проповедите на личности като Джонатан Едуардс и последващи вълни на съживление, чрез които в американското общество настъпва сериозно духовно обновление и прогрес. То дава тласък за създаването на мощни мисионерски организации, които  изпращат по цял свят, включително и на Балканите, дейци на автентичното Благовестие, готови да поемат рисковете и несгодите на приспособяване към чужди култури. 

Осемнадесети и деветнадесети век дават простор на развитието на науката, културата и техниката, но именно по това време се зараждат съвременните направления  на   целенасочена идейна битка на човешкия разум срещу Божия суверенитет и Божията правда. В това, което се случва през ХХ и началото на ХХІ век можем да открием тяхното продължение в съвременни форми.

В днешния глобално технологизиран и информатизиран свят можем да наблюдаваме успоредното развитие на два противоположни процеса. От една страна – безпринципна „хуманизация“ и социализация на  някои църкви в някои традиционно християнски страни.  В тях по всичко личи, че ехото и отраженията на Реформацията са затихнали. Това се съпровожда от консуматорско егоцентрично отношение към  църковния живот, изоставяне на основни християнски морални ценности,  разпад на семейства и дори оскверняване на  църкви с противобиблейски практики.  От друга страна обаче, разпространението на Евангелието е улеснено от нови средства за комуникация, обновено от все по-задълбочено познание на Писанието от  все по-широк кръг от християни и търсено най-енергично в страни, в които доскоро то не е било познато.  Християни все още рискуват живота си заради вярата, както в епохата на апостолите и в епохата на Реформацията.

Не трябва да забравяме думите на Главата на Цъквата, Господ Исус Христос, че нищо не е в състояние да унищожи Църквата, че „устата адови не ще й удолеят“. Въпреки вълни на спад и отслабване Църквата  се е въздигала отново и се реформира  постоянно независимо при какви обществени условия е поставена. Ехото на Реформацията продължава да буди съвести и да призовава хора към живот в очакване на Божието царство.

Ортодоксия, ортодоксалност – в широк смисъл означава правоверност, отстояване на основополагащите принципи на  изповедта на вярата.