В облака

Днес всичко ни е в „в облака“. Писма, документи, снимки и какво ли не, всичко витае някъде във виртуалното въздушно пространство. Обясняват ни как отвсякъде с един „клик“ можем да достигнем до своя свят. Тази нереалистична реалност ни е станала толкова близка, че даже не се замисляме, че допреди време това беше само в сферата на фантазиите.

Дали обаче това „заоблачаване“ се отнася само за нещата, които „качваме там горе“? Не се ли веем и ние някъде из облаците? Църкви са пропити с хваления, насочени към чувствата и опитността на личността. Проповеди без приложения в реалния живот въобще не липсват. Някои даже си позволяват да твърдят, че то и на църква не било необходимо да се ходи, защото в „облака“ можело да се гледат цели богослужения. Накъде е тръгнал нашият християнски свят?

Няма да забравя изненадата си, когато започнах да проследявам проповядването на един пастир, който всяка неделя заемаше амвона само с Новия завет в ръка. Дали той четеше цялата Библия аз не зная, но определено предпочиташе да проповядва от втората ѝ част.

Според мен слабостта на Църквата днес се крие в това, че тя не само не познава Словото, но и погрешно тълкува и възприема един от девизите на Реформацията – Sola Scriptura - „само Писанието“.

Когато е провъзгласен, девизът „само Писанието“ е издигнат, за да се направи ясно разграничение, че Божието Слово обуславя и създава църковната традиция, а не обратното. То е онова, което формира зараждането и развитието на историята на изкуплението, започната още от първите глави на книгата Битие. От него произлиза цялата църковна традиция по-късно. Затова реформаторите са го обичали, чели и проповядвали в пълнотa.

Но те, за разлика от съвременния християнин, са осъзнавали, че девизът „само Писанието“ не означава „единствено“ Писанието. Затова въпреки че са проповядвали „целия Божи закон“, те са се осланяли и на делото и творбите на църковните писатели преди тях. В коментарите на Жан Калвин можем да намерим цитати, както от Августин и Йероним, така и от Йоан Златоуст, Василий Велики и Григорий Назиански. Същото се отнася и за творбите на Лутер, Филип Меланхтон, а по-късно и Уесли, Муди, Карл Барт и т. н. Пастирите и учителите на Църквата са познавали нейната традиция. Те не са я възприемали наравно с Библията, но са зачитали трудовете на хората преди тях.

В Посланието към евреите, дванадесета глава, сме поканени да се взрем в един друг „облак“: „Затова и ние, като сме заобиколени от такъв голям облак свидетели, нека отхвърлим всяко бреме и греха, който лесно ни оплита, и нека тичаме с издръжливост в поставеното пред нас поприще...“ (12:1). Авторът ни напомня да не забравяме онези герои на вярата, от които можем да се възхитим и да се поучим. Те са титани, с които ни е трудно да се сравним, но са и обикновени хора, на които не е чужд нито един грях. Въпреки това ние не бива да забравяме, че чрез тях Бог е говорил на Църквата Си и днес продължава да говори.

 Изпадаме в беда тогава, когато започнем да изключваме пасажи от Библията в нашия ежедневен прочит. Тогава тя се превръща в текстови апарат, подклаждащ очакванията ни за Бога и Неговата воля за нас. Превръща се в книга, която може да послужи за оправдаване на всяка наша постъпка. Но това е само едната страна на монетата. Другата крайност, в която изпадат някои, е да се задоволят единствено с библейския текст, без да надзърнат какво са казали други хора по този повод. Те едва ли не твърдят, че християнството е започнало с тях самите.

 Авторът на Евреи ни препраща в „облака“. Но не ни препоръчва да останем там. Той казва: „...Като гледаме на Исус, Начинателя и Завършителя на нашата вяра, който заради предстоящата Му радост издържа кръста, като презря срама и седна отдясно на Божия престол...размислете за Този, който издържа такава враждебност...да не ви дотяга и да не ставате малодушни...“ (12: 2, 3).

На два стълба ни препоръчва той да поставим живота и свидетелството си. Единият е стълбът на онези, които са били преди нас. Да ги помним и внимателно да избираме кой ще бъде нашият титан на вярата.

Другият е стълбът Господ Исус Христос. За да не сме малодушни, той ни препоръчва да не спираме да се взираме в Него, който единствен е Начинател и Завършител на най-съкровеното в сърцата ни.

Ако живеем така, няма да витаем из облаците и да си създаваме погрешни впечатления за това какво е Църква, вяра, поклонение, общуване, взаимоотношения и т. н. Ще сме здраво стъпили на Писанието, в което центърът е Христос, и на повереното от предците ни. Реформацията ни е завещала именно това. Да обичаме Писанието, да изучаваме Писанието, да живеем според Писанието. Но същевременно да не забравяме, че не сме единствените, на които Бог говори. Да знаем, че Бог продължава и днес да работи в Църквата си. Защото Той е жив и движи хода на историята и днес. За Своя слава и наше вечно добро!