Да бъдем и да не бъдем като децата

Истина ви казвам: ако не се обърнете и не станете като дечицата, никак няма да влезете в Небесното царство (Матей 18:3)

Кой е най-голям в Небесното царство? Когато учениците на Исус Му задават този въпрос, Той взима едно детенце от насъбралото се покрай Него множество и казва, че трябва да се смирим като децата, за да влезем в Божието царство. В Евангелието от Лука (18:15-17) случката е описана по малко по-различен начин. Там се казва, че учениците се опитват да забранят на децата, които се намирали в тълпата от хора, събрали се около Исус, да се доближат до Него. Влизат в ролята на охрана, предпазваща Учителя си от недорасли досадници, за които смятали, че Му пречат. Той обаче се радва, че децата са там и не само това – посочва ни ги като пример за смирение и пълно доверие в Бога.

Да вярваме по детски

Отговорът на Исус предполага, че и ние трябва да приемаме Благата вест за спасението и Божието царство като деца – без капка съмнение. Някои от нас знаят от опит, че децата наистина са много доверчиви, особено към своите родители. Те обикновено смятат за неоспорима истина всичко, което мама и татко кажат, включително „абсурдности“ като историята за дядо Коледа или щъркела, който разнася бебета по домовете. Понякога библейските истини изглеждат почти или също толкова невероятни, колкото и историите за пролетната птица и Брадатия старец (простете смелата аналогия). Поне така е за хората, които „не са опитали“ Бога, които не са познали, че Той е реален и благ (Пс. 34:8).

Историята за зачеването, раждането, живота, смъртта и възкресението на Исус звучи така фантастично, че само детенце може да ѝ повярва, не и един „възрастен“, осакатен от логическото, рационално и материалистично мислене. Това ни казва Божието слово, според богослова Александър Шмеман, а сякаш това виждам и от личния си опит с деца. Те наистина са лишени от ненужен скептицизъм, докато при мен например разумът дълго време пречеше на вярата. Този копнеж всичко да разбера, всичко да си обясня, ме хвърляше в много мислене, от което в крайна сметка нищо не излизаше. Защото Бог е много повече от моето „логическо“ мислене.

 
Какво още да правим по детски?

В евангелските текстове откриваме идеята да подражаваме на децата по отношение на вярата в това, което първоначално изглежда, звучи и се възприема като невероятно. В моя случай „първоначално“ беше равно на години, но, Слава Богу, „станах като децата“ или поне има „моменти“, в които много приличам на тях. Но от известно време си мисля, какви други черти имат малките, които могат да бъдат полезни в отношенията ми с Бога? И както сам Исус направи, взимам пример от тези, които се намират непосредствено до мен. Не съм майка, но пък гледам племенника ми (на възраст малко над година и половина), децата, на които преподавам английски език, и разни други дечурлига наоколо. Какво ми прави впечатление?

Повечето деца, които растат в сравнително здрави семейства, обикновено са много енергични. Отвътре им идва, както се казва, да тичат, да играят, да се забавляват; освен това са много креативни. Децата са и доста освободени в общуването. Честни са докрай за това какво им харесва и какво – не. „Без причина“ споделят чувствата си. Просто така, ще отидат при татко и ще го прегърнат или пък ще му изпеят песничка. Освен това, ще държат на одобрението му. Така че, ще се постараят да го впечатлят. Естествено, децата несъзнателно подражават на своите родители (затова е и важно какви модели на поведение наследяват!). Расли заобиколени от грижа, те често търсят помощ от тях, когато изпаднат в недоумение пред някаква задача (това, да си вържат обувките, да сглобят играчка Лего или да решат някоя задача по математика). Когато прохождат, те откриват света с радост. Истински се забавляват, опознавайки средата около тях. Често са толкова вглъбени, че забравят за майка си, освен когато трябва да й покажат някое свое откритие. Смеят се „без причина“, подскачат, разучават... Работят съвсем методично и със завиден ентусиазъм по поредната „загадка“ от заобикалящата ги среда. Всичко това им идва „отвътре“.

И от тези съвсем естествени наблюдения, с които общо взето всеки се сдобива в живота, възниква въпросът: Мога ли да се меря и по тези „критерии“ с децата? Да, основното в евангелските текстове е вярата, приемането, доверието. Но дали не е добре да се поуча и от енергията, ентусиазма и опита да подражавам на родителите си, така характерни за децата? Бог е нашият Небесен Баща. Ние, Неговите деца, нека се стремим да бъдем като Него! Именно това повелява Божието слово. (I Кор. 4:16; I Кор. 11:1; I Сол. 1:6 и др.). Нека искаме да получаваме Неговата похвала. Нека често Му пеем песни и да Му казваме, че Го обичаме, преизпълнени с благодарност за всичко, което прави в нашия живот, в живота на близките ни и в този на братята и сестрите ни.

Нека се радваме (на пръв поглед безпричинно) на живота в бедната ни и страдаща държавица. Та нали единият от плодовете на Светия Дух е именно радост (Гал. 5:22-26)! Ако Светият Дух е в нас, то радостта ще ни идва отвътре, разбира се, не във формата на незаинтересованост и неадекватност спрямо реалността. Нека сме ентусиазирани относно пътя, по който Бог ни води, и да се радваме на ценните неща, които откриваме, работейки в създадения от Него свят (материален и духовен). И да Го молим за помощ, когато имаме нужда. За „малките“ и за големите неща. За болен или невярващ роднина, но и за това, да управлявам времето си възможно най-ефективно. За големите служения в църквата, на които съм лидер, но и за смелостта да бъда честен партньор в семейството си и да изпипвам докрай нещата в работата си. Да Го молим за помощ да взимаме правилните решения, както и за сила да ги изпълним, за да бъдем безукорни пред Него чрез Христа (I Кор. 1: 8).

„Не бъди като децата!“

Казвали ли са ви го някога? На мен – неведнъж. Този укор чуваме в случаите, когато проявяваме неприсъща за възрастта ни незрялост (колкото и спорен да е въпросът кога на кого какво му е присъщо). Да, в много аспекти е хубаво да сме като децата, но от друга страна, трябва да внимаваме да не бъдем капризни, неадекватни, бунтари или неразумни, каквито те често са. Отношенията между родители и деца (и тийнейджъри) често страдат от т.нар. „разлика между поколенията“ или по-скоро от разлика в ценностите. Или най-вече от липсата на здрава връзка, защото понякога родителите са почти или също толкова незрели, колкото и децата си (или пък са страхливи и предпочитат да се носят по течението). Разликата между поколенията не е проблем в семейство, в което детето от малко възприема поученията на родителите си като собствена морална система, а не ги чувства външни, далечни.

Небесният ни Баща е достатъчно добър родител, за да ни предразположи да Му се доверим. Той никога не бърка и не ни подвежда. Ние, от своя страна, следва да се молим, да се надяваме и ежедневно да се стремим да вършим Неговата воля. Така всяко поведение, което не е присъщо на членовете на Божието семейство, ще ни е чуждо и безинтересно (Пс. 84:10).

Знаем, че децата може да са и много импулсивни, нарцистични, отмъстителни, жестоки, както и да се сърдят често и да обвиняват околните. Не могат и да се грижат сами за себе си. Не приемат лесно нищо, което е полезно за тях – ученето, здравословното хранене, здравия сън, дори къпането... Трудно се извиняват и не винаги казват „Благодаря!“ Нека не бъдем като тях в този смисъл, а да оставяме Бог да работи в нас и да се грижи за нас. Ние винаги ще си останем Божии деца. А едно дете постоянно има нужда от любовта и съдействието на своя родител, за да расте здраво и щастливо. В този смисъл нека също оставаме като децата – лишени от духовна гордост, непрекъснато в нужда от Бога.

И така, в дните след Рождество Христово, когато се роди бебето Исус, си напомням, че „Той трябва да расте, а аз да се смалявам“ (Йоан 3:30). Да ставам все по-доверчива към Него, енергична в работата за Божието царство, автентична, любяща и да се радвам. Така опасността да (о)стана емоционално и духовно инфантилна намалява прогресивно.

„Рождествено слово“, Александър Шмеман – http://spisanie.harta.bg/statia/866. Шмеман е известен православен богослов, който започва служението си като свещеник през 1946 г. Преподавател е в двете най-големи православни богословски институции на Запад: института „Св. Сергий“ (Париж) и семинарията „Св. Владимир“ (Ню Йорк). Има голям принос в изграждането на Американската православна църква.

Илона АНАЧКОВА