Още една първа пролет

Пришпорваме пролетта в мислите си. Нетърпеливи сме да свалим от плещите си бремето на зимните дрехи и да вкусим от свободата, която идва с новото  слънце. Метафората за тежкия зимен кожух, като че ли досажда, но това не я прави по-малко изразителна, когато искаме да кажем как се чувстваме след кратките зимни дни и дълги нощи. Жадуваме за цветни пъпки, млади хора забързани в пролетно безгрижие по улиците и аромат на свежи цветя. Картината всяка година е идентична, но това не прави нашите очаквания по-малки. Това важи за по-голямата част от човечеството, което познава свежестта на първа пролет.

Началото на пролетта е добра възможност да подновим сили в издирването на добрите новини. Не толкова като събития, а като начин на мислене и поведение. Културния афиш започва да прелива от светски събития, медиите търсят и ни показват „добрата новина”, съвременни интелектуалци насищат информационния спектър, задавайки „добрия тон“ на обществото ни. Светът продължава да упорства в опитите си да изгради своя по-добър образ. Повечето пъти без Христос. Но Той е този, който прави добрата новина блага вест. Новината на новините.

През март празнуваме деня на Благовещение. Когато ангел Гавриил се яви на Мария с благата вест, нейната реакция беше противоречива. Чувствата и поведението й изминаха пътя на смущение, което премина в страх, после в съмнение, за да завърши в покорство и възхвала на Бога. Разпознахте ли себе си? Ако добавя в самото начало на преживяването на Мария „лека досада”, аз бих разпознал себе си. Мнозина от нас са се чувствали така, когато са чули за пръв път новината за Спасителя или някой приятел им я е напомнял за пореден. Добрата новина е, че Бог е достатъчно търпелив с всички ни, за да не погинем. Това ни дава основателна причина да продължаваме с благата вест, за да достигне тя до хората към, които Бог я е изпратил. В света в който живеем, много рядко (ако не никак) ще срещнем човек, който не е чувал за Христос. Но мнозина са тези, които въпреки всичко не знаят, че Той дойде и за тях. Това е причина да продължаваме с благовестието, след като веднъж сме го споделили. Нека да настроим сетивата си и да останем на фокус към заобикалящия ни свят. Някак си не е „модерно“  да споделяме тази вест в прав текст днес. Имаме много съвременни методи за евангелизация: семинари, дискусии, лагери, тренировъчни програми... Не бързаме, изчакваме удобния момент, в който да сме сигурни, че ще си спестим отхвърлянето и досадата, сякаш нас ще отхвърлят, а не Христос и сякаш резултатът веднага ще дойде, а не според Божия план...  

Благата вест не се променила, нито е намаляла нейната сила. Променил съм се аз, докато съм се оставял на собствения си егоцентризъм, вместо да търся хората, на които да я споделям. Намаля моята сила в упорството ми да бъда свидетел за кръста на Христос, който продължава да призовава дори и след моето спасение, защото има и други нуждаещи се...

Благовещение не е демоде, не е просто традиция на фона на съвременните евангелизаторски хватки. Това е празник на смирението да приемеш Благата вест. Това е и празник на целеустремеността да я носиш там където си.

Този  март няма да се впусна с нови сили да  свидетелствам за Бога по моя модерен начин, а ще се оглеждам поне за един човек около мен, който има нужда да чуе че: „Христос дойде и за теб, каквото и да си сторил и чака да Му предадеш живота си, за да се погрижи за теб.”

 Защото слугуваме или търгуваме, действаме или умуваме, работим или празнуваме, гневим се или прощаваме... Негови сме и всичко е заради Него. Заради Христос.

дякон Даниел Донев