Как беше съкрушен националният елит на България

 

Към края на XIX и началото на XX век България излиза от своето Възраждане с голям духовен и интелектуален потенциал. Въпреки историческите превратности и катастрофалните последствия от войните в периода 1913-1918 г. следващите две десетилетия на Третото българско царство са белязани от осезаем напредък и от постепенното оформяне на същински национален елит: духовен, политически, стопански, културен, военен. Малката ни държава има всички шансове да се впише в семейството на развитите европейски страни. Но установената след преврата на 9 септември 1944 г. комунистическа диктатура успява да зачеркне тези перспективи. Особено чрез проведения планомерен и всеобхватен погром на националния елит.

Първият съкрушителен удар срещу елита на България е нанесен с присъдите на първи и втори състав на т.нар. Народен съд, произнесени преди 70 години, в следобедните часове на 1 февруари 1945 г. Прочетени са 140 смъртни присъди срещу народни представители, министри, регенти, политици от всякакви партии, които са разстреляни още същата нощ край бомбена яма в Централните софийски гробища. Списъкът на осъдените бързо набъбва с работата на останалите състави на противоконституционния трибунал – общо 9155 присъди, от които 2730 смъртни и 1305 доживотни. За сравнение, на Нюрнбергския процес на смърт са осъдени едва 14 висши нацистки водачи! В страните, през които минава Червената армия, също се създават подобни съдилища, но разликата със случилото се в България е очебийна. В Югославия смъртно наказание се предвижда за опожаряване на населени места, избиване на мирно население и на партизани, заловени в плен (но не и ако са убити в сражение). За Унгария българският обвинител Георги Петров се изказва така: „Народният съд там издава такива меки присъди, че може смело да се нарече един чисто противонароден, пораженски съд.“ А за Румъния отбелязва: „Народният съд там остава само на книга – резултати никакви!“ В Полша са съставени военни трибунали, които разглеждат дела за извършени престъпления от „немските окупатори и изменници на полския народ“. Подобна е постановката в Чехословакия, но там е учреден Държавен съд. Как можем да си обясним „революционната ярост“ в България, която не само че не е била под фашистки режим, но дори не е участвала във войната със свои войски?

Краткият отговор гласи: цветът на българската общественост се унищожава целенасочено, за да се осуети свободното и независимо развитие на страната и да се разчисти пътят за съветизирането ѝ. Действията в никакъв случай не са стихийни, а последователно дирижирани от националния предател Георги Димитров в Москва. (Запазената кореспонденция между него и върхушката на Комунистическата партия е изцяло на руски език!) Ето и кратка хронология на погрома с цитати от Г. Димитров и българските му съратници (с дата и в курсив):

  • От 9 до 30 септември 1944 г.: След навлизането на съветските войски в България без съд и присъда са избити над 30 000 души – полицаи, кметове, учители, чиновници, едри и дребни собственици, магистрати, лекари, офицери, духовници, журналисти, учени. Времето до съставяне на Народен съд „може да се използва за негласна ликвидация на най-злостните врагове, която се провежда от наши вътрешни тройки“ (25 септември).
  • До началото на ноември 1944 г.: В цялата страна са назначени от Министерския съвет „народни обвинители“, а „народните съдии“ се избират от областните комитети на Отечествения фронт, доминирани от комунистите, без да се изисква задължително юридическо образование. Георги Димитров нарежда: „Процесите да не се бавят заради разни процесуални форми. Тук съди народът, а той трябва да съди бързо и сурово“ (4 ноември).
  • Ноември 1944 г.: От Писателския съюз са изключени 29 души за „противонародна дейност“. От Съюза на българските художници са изключени 22 души, от Съюза на артистите – 29. С лозунга „Вън отявлените фашисти“ се отстраняват преподаватели от висшите учебни заведения. Професори като М. Арнаудов и П. Венедиков са обвинени за преподаване и проповядване на „великобългарски шовинизъм“. Прогонени са и много професори по агрономство, лесовъдство и редица технически дисциплини, нямащи нищо общо с идеологията или историята. На 22 ноември Министерският съвет решава да бъдат уволнени 25 преподаватели в Софийския университет, а по-късно още 20.
  • Декември 1944 г.: Духът на обвинението в Народния съд трябва да бъде насочен срещу патриотичната мисъл, разобличена като „великобългарски шовинизъм“ в услуга на германските интереси. „Идването на Червената армия даде мощен тласък на всенародно движение и доведе до падането на антинародния режим... така руският народ за втори път помогна на българския да се освободи от робство... Настъпи нова ера в историята на българския народ“ (17.XII). Що се отнася до присъдите, нарежданията от Москва са категорични: “Никой не трябва да бъде оправдан” (20 декември).
  • 1 февруари 1945 г.: Присъди на първи и втори състав на Народния съд срещу представители на политическия и военния елит. Присъдите са предварително решени от Политбюро на Комунистическата партия, като броят на смъртните е увеличен спрямо първоначалния план.
  • От началото на март 1945 г.: Пети специален състав на Народния съд разглежда обвиненията срещу „дейци на идеологическия фронт“ – художници, писатели, учени, журналисти. Подсъдимите са общо 101, между тях и вече убитите Йордан Бадев, Данаил Крапчев и Райко Алексиев.
  • Края на април 1945 г.: Близките на осъдените от Народния съд са изселени „в подходящи за целта райони“. Г Димитров нарежда: „Част от тях трябва да бъдат изпратени на принудителни работи. Никакви съображения за хуманност и милосърдие не трябва да играят в дадения случай каквато и да е роля“ (17 април).
  • В периода 1944-1962 г. през концентрационните лагери (създадени на 20 декември 1944 г. с нарочна наредба закон) преминават над 250 000 души. В тях при т.нар. Великденска акция (29 април 1951 г.) са изпратени осъдени от Народния съд, които междувременно вече са излежали присъдите си. Все още липсват сигурни данни за общия брой на загиналите в лагерите.

Трудно могат да се оценят всички последствия за България от тази поредица от мрачни дела. Приложен е мащабно и безпощадно подходът на цар Навуходоносор спрямо завладения Ерусалим: „И пресели... всичките първенци и всичките юначни мъже, десет хиляди пленници, и всичките дърводелци и ковачи; останаха само по-сиромашката част от людете на земята“ (IV Царе 24:14). С тази разлика, че българският елит не е преселен, а унищожен – от свои сънародници, а не от чужденци. А духовният плен и криза на България продължават вече 70 години, колкото пленът на евреите във Вавилон. Остава да се надяваме, че настава времето на техния край.

 

(По материали от www.decommunization.org и книгата на П. Мешкова и Д. Шарланов, Българската гилотина. Тайните механизми на Народния съд, София, 1994 г.)

Подбор и редакция: Тодор ВЕЛЧЕВ