Кой ще устои пред маскарада на злото?

Времето е най-драгоценното (макар и незапълнимо докрай) наше достояние и затова всеки път, когато се обърнем назад, ни гнети мисълта за загубеното време. „Загубено“ бих нарекъл това време, когато не сме живели като хора, не сме набирали опит, не сме се учили, не сме съзидавали, не сме се наслаждавали и не сме страдали. Загубеното време е незапълнено, празно време. Изминалите години на хитлеристката диктатура – б.p.], разбира се, не бяха такива. Неизмеримо много беше загубено, но не сме пилели времето си напразно. Трябва да се признае, че осъзнатите впоследствие знания и опит са само абстракции на самия преживян живот. Но ако способността да забравяме можем да наречем благодатен дар, то паметта трябва да отнесем към един живот с чувство за отговорност. Ще се опитам да направя равносметка за онова, което сме натрупали за изминалото време, равносметка за нашия съвместен опит и знания. Това не са лични преживявания и не е систематично изложение, а са изводи за човешката природа, до които достигнахме, общувайки помежду си, сред съмишленици. Тук няма нищо ново; всичко, разбира се е отдавна известно, но ни е дадено, за да го преживеем и познаем отново.

Познава ли историята хора като нас – които през живота си не са чувствали твърда почва под краката си; за които всички достъпни алтернативи на съвремието са били еднакво непоносими, чужди на живота, безсмислени; които са търсели източник на сила отвъд всички съблазни на настоящия момент, потапяйки се всецяло в миналото или в бъдещето, и които – не бих ги нарекъл мечтатели, – са били в състояние да очакват с такова спокойствие и увереност осъществяването на своето дело? Дали мислещите, съзнаващи отговорността си хора от някое поколение, живеещи в навечерието на велик исторически поврат, са изпитвали по-различни чувства от нашите настоящи чувства, тъкмо защото пред очите им се е раждало нещо наистина ново, което не може да се очаква от алтернативите на днешния ден?

Грандиозният маскарад на злото смеси всички етически понятия. Злото се явява във вид на светлина, на благодеяние, на историческа необходимост, на социална справедливост, и това обърква онези, които изхождат от унаследените етически понятия; а за християнина, който се опира на Библията, това е потвърждение за безкрайното коварство на злото. Извън всяко съмнение е поражението на „разумните“, с техните най-добри намерения и наивно неразбиране на действителността, с тяхната постоянна увереност, че само чрез разум могат да изправят изкълчената става. В късогледството си те желаят да бъдат справедливи към всички страни и без да постигнат нещо, загиват между чука и наковалнята на противоборстващите сили. Разочаровани от неразумността на света, разбирайки, че са обречени на безплодие, те опечалени се оттеглят настрана и без съпротива стават плячка на по-силния.

Още по-трагичен е крахът на всеки етически фанатизъм. Фанатикът си въобразява, че чистотата на принципа е достатъчна, за да я противопостави на силата на злото. Но подобно на бик при корида, той поразява червения плащ вместо човека, който го размахва, хаби безсмислено силите си и загива. Той се оплита в несъщественото и попада в примката на по-умния съперник.

Съвестният човек самотен се противи на натиска на ситуацията, изискваща решение. Но мащабите на конфликтите, при които е принуден да направи избор, имайки за единствен съветник и опора своята съвест, го разтерзават. Безбройните благопристойни и съблазнителни одежди, с които се кипри злото, когато се примъква към него, лишават съвестта му от увереност, вселяват в нея плахост, докато накрая той стигне до извода, че може да се задоволи с оправдаваща (не обвиняваща) съвест. Защото човекът, чиято единствена опора е съвестта, не е в състояние да разбере, че злата съвест може да бъде по-полезна и по-силна от измамената съвест.

Един сигурен път, който може да ни изведе от дебрите на всевъзможните решения, изглежда изпълняването на дълга. При това заповедта се възприема като нещо абсолютно достоверно; отговорността за нея носи онзи, който я е издал, а не изпълнителят. Но Човекът, който е ограничен в рамките на своя дълг, никога не ще дръзне да извърши нещо на свой риск – а само такива постъпки могат да поразят злото в самото му сърце и да го надвият. Човекът на дълга в крайна сметка ще бъде принуден да изпълни дълга си и към дявола.

А онзи, който, възползвайки се от своята свобода в този свят, се опита да не падне по лице в калта; който поставя необходимото дело по-високо от неопетнеността на своята съвест и репутация; който е готов да принесе безплодния принцип в жертва на плодотворния компромис или безполезната мъдрост на „златната среда“ – в жертва на продуктивния радикализъм, трябва да се пази да не би свободата да си направи зла шега с него. Той се съгласява с лошото, за да предотврати по-лошото, и не е в състояние да разбере, че по-лошото, което иска да избегне, може да бъде и по-добро. Тук е коренът на много трагедии.

Избягвайки публичните сблъсъци, човек си намира убежище в личната порядъчност. Но той е принуден да замълчи и да си затвори очите за несправедливостта, която се твори около него. Той не върши отговорни постъпки и репутацията му остава неопетнена, но затова се заплаща цената на самоизмамата. Каквото и да прави, няма да му даде покой мисълта за това, което не е направил. И той или загива от това безпокойство, или става по-лицемерен от всеки фарисей.

Кой ще устои? Не онзи, чиято последна инстанция са разсъдъкът, принципите, съвестта, свободата и порядъчността, а този, който е готов да пожертва всичко това, когато, съхранявайки вярата си и опирайки се само на своята връзка с Бога, бива призован към дела с послушание и отговорност; този, комуто отговорността е присъща и чийто живот е отговор на въпроса и зова на Бога. Но къде са тези хора?