Християните и епидемиите


St. Thecla praying for plague victims/Tiepolo, 1759

През първите векове на своето съществуване християните заедно с другите жители на Римската империя преживяват поне две големи епидемии. Първата от тях, вероятно от едра шарка, започва през военните кампании на изток от Марк Аврелий и чрез войската се разпространява из страната. Трудно е да се каже каква е смъртността ѝ, но според историка Родни Старк тя е поразила между ¼ и ⅓ от населението. Гален, най-известният лекар на своето време, побягва още при първите признаци на епидемията.

Почти век по-късно започва втора епидемия. По време на пика ѝ по 500 души умират дневно само в Рим, а Александрия губи ⅔ от населението си.

Древният историк Тукидид описва подобна епидемия в Атина от 431 г. пр. Хр.: „Лекарите бяха напълно неспособни да лекуват болестта поради непознаването на ефективни начини... Еднакво безполезни бяха и молитвите, принасяни в храмовете, допитването до оракулите и пр. Всъщност накрая хората бяха толкова погълнати от страданието, че престанаха да обръщат внимание на подобни неща... Умираха, без да има кой да се погрижи за тях. В много къщи измираха всички обитатели поради липса на всякакво внимание... Телата на умиращите се трупаха едно върху друго, а полумъртви се влачеха по улиците или се скупчваха около фонтаните в търсене на вода. Храмовете бяха наполовина пълни с труповете на починали хора. Бедствието бе толкова голямо, че хората... станаха безразлични към всяко правило на религията и закона... Никакъв страх от бога или от човешкия закон не ги възпираше. Що се отнася до боговете, изглежда беше без значение дали човек ги почита или не, понеже добрият и злият умираха по еднакъв начин.“ 

Християните също са поразени от епидемията, но тяхното поведение е съвсем различно. Епископът на Александрия Дионисий пише в свое окръжно писмо:

„Повечето от нашите братя показаха изобилна любов и вярност, като не преставаха да мислят един за друг. Безразлични към опасността, те се грижеха за болните, посрещайки всяка нужда и служейки в Христос, и заедно с тях си отиваха от този живот, изпълнени с неизразима радост. Те се заразяваха от болните, поемайки върху себе си радостно и болестта на своите ближни, и болките им. Мнозина, докато се грижеха за другите, поеха върху себе си тяхната смърт и умряха вместо тях... Най-добрите от братята ни изгубиха живота си по този начин – мнозина презвитери, дякони и миряни, – печелейки голяма похвала за себе си, понеже подобна смърт в резултат на голямо благочестие и силна вяра по всякакъв начин е равностойна на мъченичество... Езичниците обаче се държаха съвсем различно. При първия признак на болестта те избутваха страдалците настрана и побягваха от най-близките си хора, захвърляйки ги по улиците още преди да са умрели и отнасяйки се с непогребаните тела като с мръсотия. Те се надяваха по този начин да избегнат разпространението на смъртоносната болест, но каквото и да правеха, не можеха да се избавят.“

По повод тези свидетелства историкът Родни Старк изтъква, че поведението на християните не е нито безотговорно, нито глупаво. Грижите им за болните вероятно са свеждали смъртността наполовина. В резултат християнската общност се оказва далеч по-слабо засегната от езичниците. А тяхното свидетелство чрез грижа и любов става причина за обръщането на още повече хора към новата религия.

Така епидемиите, въпреки целия си ужас, всъщност се превърнат във възможност и в една от стъпките, довели до бързото християнизиране на Римската империя. 

Днес ситуацията не е много по-различна.

Радостин МАРЧЕВ

По материали от Rodney Stark. The rise of Christianity. HarperCollins , 1997, гл. 4