Уводни статии

Въплъщение и спасение

Всеки, който се е занимавал с история на доктрината знае, че огромната част от споровете през първите няколко века на Църквата са свързани с христологията – личността на Исус Христос. По-конкретно една значителна част от тях са свързани с въпроса, какво означава, че Бог е станал човек. Още в самото начало Църквата отхвърлила като напълно неприемлива възможността Исус само да е изглеждал като човек и да е страдал само привидно – виждане, което става известно като докетизъм. Неговото тяло, телесни нужди, смърт и възкресение били съвсем истински.

Но с това въпросът съвсем не бил решен окончателно. Защото, признавайки действителността на тялото на Христос, християните бързо осъзнали, че човек все пак не се състои само от тяло. Така някои (напр. Аполинарий от Лаодикея, 4 в.) достигнали до извода, че в човешкото тяло на Господа обитавало предвечното Слово, заемайки мястото на човешката душа и ум. Църквата обаче отхвърлила и това виждане настоявайки, че каквото и да е мястото на второто лице на Троицата в същността на Богочовека Христос то последният притежава истински, човешки ум и душа.

Третият сблъсък се състоял през 6-7 в. когато било отхвърлено виждането, че Христос притежава само една воля (монотелизъм). Колкото и объркващо да звучало християните изразили своята вяра в наличието на две воли в Христос свързани с двете различни природи – божествената и човешката. В същото време Църквата ясно подчертала, че Христос не се състои от две различни личности, а само от една, „в две природи (които съществуват) без да се сливат, без да се изменят, без да се разделят и разлъчват една от друга. Различието между природите по никакъв начин не изчезва от този съюз, а обратното, различните свойства на природата се запазват непокътнати. (Двете природи) се обединяват в една личност и една ипостас. Те не са разделени и разлъчени в две личности, а (образуват) единия Син, Единородния, Бог, Слово, Господ Исус Христос.” (Халкедонски символ на вярата, 451).

Неотменимият дар

 

Свързано изображение

През месец юни, седем седмици след Възкресение, честваме деня на Петдесетница. Като християни неминуемо си задаваме въпроси във връзка с този празник. Още в деня, когато Господ Исус се явява възкръснал на учениците си, Той ги благославя с думите: „Приемете Святия Дух” (Йоан 20:22). А преди да се  възнесе в небесата, им заръчва да не напускат Ерусалим, да останат в неразривно общение по между си и да очакват сила и кръщение със Святия Дух: „Ще бъдете кръстени със Святия Дух не след много дни” (Деяния 1:5).

Апостолите  спазват Неговата заповед и обещанието на Господа се изпълнява. В деня на юдейския празник хаг хаккацир (празник на жътвата), определен като втори голям празник според Закона (Изх. 23:16), пред къщата, където те са събрани, се случва нещо необикновено. Появява се шум от небето като шума на вятър, появяват се огнени сияния над главите на учениците, те започват да говорят спонтанно на  чужди езици, които  не са изучавали. Но тези езици са познати на някои от чуждестранните гости на празника – юдеи и хора от езически народи, приели юдаизма - от Гърция, Персия, Мала Азия, Северна Африка. Разбираме, че тук става въпрос за предсказаното от Господ Исус кръщение със Святия Дух. С него се ознаменува началото на разпространението на Евангелието между всички народи. Този момент е неповторим в историята като акт на раждане на Новозаветната църква. Свръхестественият начин на проявление на Святия Дух чрез учениците показва особената и неоспорима власт, с която те са натоварени да изпълнят Неговата мисия в света, като свидетели на възкръсналия Христос.

Делничният празник

Свързано изображение

Един от големите християнски празници – Възнесение Христово, се празнува не в неделя, а през седмицата. Четиридесетият ден след Възкресение се пада винаги в четвъртък и по тази причина мнозина християни не го празнуват. Делничният празник на Възнесението си остава някак в сянката на тържественото отбелязване на Христовото възкресение и трепетното очакване на Петдесетница. Но дори делничният характер на празника има своя особена символика, която насочва вниманието към истинския смисъл на това, което всъщност празнуваме.

Цивилизационният избор и Солунските братя

Резултат с изображение за Кирил и Методий

Преди повече от 15 години тогавашният президент Петър Стоянов заяви, че с кандидатурата си за членство в НАТО и в ЕС България прави своя цивилизационен избор. С други думи, страната влиза не просто в един политически и икономически клуб, но се присъединява – или по-скоро се връща към лоното на европейската цивилизация. Беше вълнуващо да осъзнаем смисъла на този исторически акт. Но докато влизането в държавни съюзи става бързо, цивилизационният избор се осъществява напълно след смяната поне на няколко поколения. Той се състои в ценностите, които възприемаме и с които оправдаваме решенията си.

Ключът на историята

Резултат с изображение за key

В тези дни, заедно с всички християни по света ние тържествено заявяваме: „ХРИСТОС ВЪЗКРЕСЕ!“ И заедно свидетелстваме пред човечеството: „НАИСТИНА ВЪЗКРЕСЕ!“

Има различни поводи, поради които хората казват, че определено събитие или човешко дело е издържало „изпита на историята“ или е устояло пред „съда на историята“. Ние твърдим, че има едно събитие, което е издържало този изпит по-успешно от всяко друго. Това е възкресението на Господ Исус Христос. Нещо повече, ние твърдим, че във възкресението на Господ Исус Христос е ключът на историята.

Какво означава това? Кое ни дава основание да го твърдим?

Полският Осми март

Свързано изображение
Протести в Познан 1956 г.

Забраната за кръста е категорична и повсеместна. Атеистичната власт е издала указ за премахване на всякакви християнски символи от обществени сгради. Пет години по-рано в следвоенна Полша се е установил безкомпромисен комунистически режим. Въпреки че девет от всеки десет поляци се определят като католици, новото просъветско правителство издава изрично разпореждане кръстовете да се свалят от всички публични места. Това става през 1950 г.

Със зараждането на гражданските движения за солидарност три десетилетия по-късно кръстовете започват да се връщат по своите места. Режимът веднага съзира в това реакция и заплаха. На всички е ясно, че със своите проповеди за покорство пред Създателя на света Църквата веднага се превръща в най-страшния „враг на народа“ (извинете, на комунизма). Властите имат основание да треперят.

През осемдесет и трета папа Йоан Павел II идва на визита в родината си. Милиони поляци излизат и се включват в публични богослужения. Въпреки това властите не са готови да отстъпят. За пореден път се издава директива нито един кръст да не бъде оставен на обществено здание.

Директивата се изпълнява от едно-единствено училище. Всички останали непреклонно твърдят, че училищата принадлежат на Полша, а поляците са католици. „Без Кръста няма Полша“, изтъква на глас един свещеник и подчертава, че комунистите владеят страната по-малко от 40 години, а християнската вяра присъства тук вече цяло хилядолетие. Никой не посяга на кръстовете.

Всичко започва от главата

Всички знаем поговорката: „Рибата се вмирисва от главата.“ И макар че я използваме в друг контекст, на мен ми се струва, че ще илюстрира добре това, което искам да споделя.
Много ни се иска обществото да е променено, да е духовно, да е честно, да живее принципно и морално. Но откъде да започнем с промяната? От съдебната система ли? От реформирането на държавната администрация ли? Да дадем повече пари в здравната система ли? Откъде?
Дейците на Реформацията са започна­ли от мисленето – тоест от главата. 

Новата година и новото начало

Краят на старата и началото на новата година обикновено е време за правене на равносметка, за вглеждане назад. С надеждата да се поучим от грешките, които сме направили, да се поздравим с добре свършената работа, да се насърчим да вървим напред, за да е утрешният ден по-успешен от изминалия. 

Страници

Subscribe to RSS - Уводни статии