Редакционна: ФЕВРУАРИ

„Хайде сега, човече, избягай мъничко от твоите дела, скрий се малко от суетните си мисли. Хвърли сега гнетящите те грижи и отложи усилните си занимания. Освободи се миг поне за Бога и отдъхни за мъничко в Него. Влез в скришната стаичка на ума си (Мат. 6:6), прогони всичко освен Бога и туй, което ти помага да Го дириш, и там като си заключиш вратата, потърси Го. Кажи сега цяло мое сърце, кажи сега на Бога: Търся лицето Ти, лицето Ти, Господи диря (Пс. 26:8).”

Така през XI век Анселм от Кентърбъри започва едно от своите най-известни съчинения, наречено „Прослогион.” За съвременния християни обаче този увод може да звучи странно и дори неразбираемо. Ние знаем, че когато викаме към Бога, Той ни чува и ни идва на помощ. Знаем, че от своя страна ние сме призовани да живеем живот, отговарящ на Неговата жертвена любов към нас. Накрая знаем, че ни е дадена отговорността и привилегията да бъдем Негови съработници.

Всички тези неща може да са верни, но не това е, което Анселм казва. Неговата покана е да отделим време за Бога, за да можем да си починем в Него. Нашите християнски задължения (молитва, ходене на църква, изучаване на Библията), целият ни труд за Него, не са цел сами по себе, а единствено средства за нещо друго. Единствено срещата с живия Бог може да задоволи нашата най-дълбока потребност. „Ти си ни създал за Себе Си,” казва Августин, „и неспокойно е сърцето ни докато не намери в Тебе покой” (Изповеди 1.1). Срещайки Бога лице в лице (Кажи сега цяло мое сърце, кажи сега на Бога: Търся лицето Ти, лицето Ти, Господи диря), ние се преобразяваме по образа на Христос (вж. II Кор. 3:18), по Божия образ, по който сме създадени, но който грехът изкривява и деформира в нас.

А това означава, че ставаме повече самите себе си, повече хора – в най-същностния смисъл на думата.

Радостин МАРЧЕВ