Настоящата миграционна криза в историческа перспектива (I част)

Напълно основателно настоящата миграционна криза на Стария континент се приема за безпрецедентно събитие. Причината за това не е в количеството хора, търсещи убежище или просто по-добър живот в Европа. Наистина като абсолютен брой, приблизително двата милиона мигранти само в рамките на настоящата година, са сама по себе си внушителна величина. Но спрямо общото европейско население историята познава значително по-значими преселнически потоци.

С право европейските нации може да бъдат считани за създадени от мигранти. Великото преселение на народите, по време на което огромни маси променят населяваните от тях територии, както в рамките на континента, така и прииждайки от Азия, дава съвременния етнически облик на почти всеки от европейските народи. Процесът, продължил повече от половин хилядолетие, е съпроводен с прекрояване на граници, с изчезването на едни държави и появата на нови, както и с претопяването на редица народности и възникването на нови етнически идентичности. В сравнение с тези етнически и държавни трансформации обаче, потенциалът за промяна на настоящата криза е много по-значим. 

През цялата своя позната история Европа винаги е интегрирала мигрантите, заселващи се в пределите й. Дори когато пришълците със силата на оръжието са отвоювали първоначално определени територии, въпрос на време е било културното проникване и влияние на европейската цивилизация да превърне поредните „варвари“ в част от общото европейско пространство. Действието на този модел може да бъде проследено от Античността, от влиянието на първите универсални култури, които задават облика на европейската идентичност – цивилизацията на древна Елада и древен Рим. Докато властта на Римската империя се разпростира върху обширни части на европейския континент, значима част от народите под нейно управление се романизират и практически стават част от общата идентичност на цивилизования гражданин на Pax Romana. Мнозина враждебни на империята народи получават изгодни предложения да станат „федерати“ (от foederatus – лат. от foedus – „договор“) на империята и да получават заплащане от нея срещу задължението да охраняват земите ѝ от прииждащи варвари. На свой ред така приобщените към империята народи са романизирани по силата на културното проникване, за да се изправят срещу поредната прииждаща към богатата империя вълна.

Успоредно с този процес в недрата на европейската култура протича друга трансформация. Тя е плод на появата на един трети универсален мироглед след древногръцкия и римския и протичащото парадоксално взаимодействие между тях. Възникнало в рамките на феномена юдейска религия, много скоро християнството показва универсалния си характер и започва да функционира като космополитна общност в рамките на античната цивилизация.

С удивително постоянство, макар и подложена на почти постоянни гонения и напълно лишенa от официална легитимност, християнската Църква присъединява хора от всякакви етноси и социални прослойки. Нещо повече, в областта на идеите и концепциите християнското учение удивително добре взаимодейства с категориите и проблемите на древногръцката и античната философия, а в сферата на общественото устройство – с римската концепция за държава и право. Макар да не е част от тези системи и мирогледи, християнството влиза в остър дебат с тях и в хода на това противоборство демонстрира потенциала си да предложи значително по-жизнеспособна и продуктивна рамка, в която да бъде осмислен светът и обществените проблеми. Въпрос на време е това да стане очевидно от все по-голяма част от елита на късната Античност, а от началото на IV век самите римски императори започват все по-сериозно да оценяват този потенциал. В рамките на около 100 години, след като получава легитимност с Медиоланския (Милански) едикт през 313 г., християнското учение се превръща в официален мироглед и доктрина на Римската империя, а по този начин, по силата на описаните по-горе процеси, и на продължаващите да възникват на нейна територия и по нейните граници варварски държави. 

Описаното накратко по-горе не бива да създава илюзията, че този процес протича по един общ модел. Практически всяка преселническа общност има своя уникална съдба, а процесът на приобщаването към европейската култура и идентичност е различен във всеки отделен случай. Един очевиден факт изпъква над цялата тази картина – Европа е динамичен в демографско отношение континент, в рамките на който или към който непрекъснато се преместват огромни маси хора. Същевременно Европа е носител на мощна културна идентичност. Независимо какъв е изходът от демографските процеси, свързани със заселването на нови народи, или от сблъсъка на бойното поле, накрая – след един често мъчителен, изпълнен с перипетии процес – резултатът е винаги един и същ: сливането или приобщаването на нов народ в рамките на европейската културна общност. 

Така в края на VII век Европа представлява една културна и мирогледна общност, макар и с много специфики, различни езици и разделена в различни държави. В пределите й са територии дълбоко навътре от източните и южни брегове на Средиземно море, Мала Азия, както и земите около планините Арарат и Кавказ. Константинопол и Рим са могъщи политически и духовни центрове, а гали, брити, келти, готи, както и значима част от германските и славянските племена постепенно се приобщават към общата европейска култура. От изток продължават да прииждат народи, като българите, унгарците, фините, които в близките столетия ще станат част от общата европейска идентичност. Въпрос на време е и останалите славянски, германски, балтийски и скандинавски народи да се присъединят към общото цяло, което представлява Европа, с културен смисъл.

 В този момент от недрата на Арабския полуостров, настъпвайки към съседните земи, се развива един друг процес, който няма да се впише в умението на европейската култура да интегрира прииждащите народи.

---------------- 

Статията е първа от общо четири части на този материал.