В търсене на „липсващото звено”

Липсващо звено е понятие от биологията: недостиг на знания за важни преходни периоди, чрез които бихме могли да възстановим цялостната картина на развитието на живота. В историята на българската нация също има липсващи звена. И те не са просто научен проблем, защото могат да имат съдбоносно значение за нашето бъдеще. Иде реч не само за празнини в познанието, а за липса на общение с хората, които са създавали националната култура. Техният живот и мисъл могат да ни послужат като поука и образец. Забвението относно тяхното дело е прекъсване на приемствеността и тежко заболяване на националната памет.

На снимката: Участниците в първата дискусия (от ляво на дясно: Калин Михайлов, Момчил Методиев, Тодор Велчев)

 

Сдружение ХАРТА сложи начало на поредица от публични дискусии, посветени на огромното „липсващо звено“ в най-новата културна история на България. То покрива цели две поколения: от 40-те до края на 80-те години на XX век. Сред тях са творци и обществени дейци, физически ликвидирани или напълно отстранени от обществения живот след установяването на комунистическия режим. Това са и хора от следващото поколение, изградили се като независими личности въпреки идеологическия гнет и ценностната деградация на т.нар. реален социализъм. Техните постижения и проникновения са достояние на малцина. Това огромно неусвоено богатство, както и самата липса на такива хора в обществения живот, задълбочават тежката духовна криза на нашата страна.

Но как изобщо се е стигнало дотук? Какви липси в българското битие и в националния ни манталитет са довели до „Липсващото звено“?  Ако е безспорно, че комунизмът е изиграл своята зловеща роля, какво е обусловило неговия исторически успех сред българите? На тези трудни въпроси са посветени уводните три дискусии от поредицата „Липсващото звено“.

Първата дискусия „Липсата на общност и на истинско общуване“ се проведе на 27 януари. Встъплението на д-р Момчил Методиев, главен редактор на сп. „Християнство и култура“, целеше да очертае историческата рамка на проблема въз основа на икономически и социологически изследвания. Последните не са достатъчни да обяснят защо България е тъжно място за живеене.  Последвалото обсъждане с участието на литературоведа Калин Михайлов и на астрофизика Тодор Велчев (от страна на организаторите от ХАРТА) открои някои болезнени истини за разпокъсаната българска общност. Ние, българите, сме исторически травмирани, изпълнени с подозрение към другия и затова незрели в обществените си дела. Недоверчиви сме към големите проекти и предпочитаме да се включваме в нещо краткосрочно, свързано с преките ни интереси. Особено недоверие храним към духовните (религиозните) общности, в които отказваме да участваме. Вярата ни, ако изобщо я има, е декларативна и с мъгляво съдържание. Не сме се научили да ценим изявените личности помежду ни. Затова и нашето съвременно общество е по-скоро маса от изолирани групи, отколкото общност от свободни хора.

Седмица по-късно, на 4 февруари, се състоя и втората дискусия, озаглавена „Липсата на историческа памет и приемственост“. Участници бяха отново Калин Михайлов и Тодор Велчев, като изложението направи философът Тони Николов,   колумнист в Портала за култура, изкуство и общество kultura.bg. Той приведе исторически факти, които са неизвестни и дори шокиращи за широката публика. Големите изследователи на нашето битие и нова история като Захарий Стоянов, Симеон Радев и Иван Хаджийски са били напълно забравени в течение на десетилетия, а делото на хилендарския монах Паисий е било употребено за създаване на пропагандни митове. Един от тези устойчиви митове в нашето съзнание гласи, че историята се дели само на две части: „мрачно минало“, в което сякаш не се е случвало нищо, и „светло настояще“. Българинът пребивава в опасна антиисторичност и лесно зачерква постиженията на своите предшественици. Родовата му памет е силно избледняла. Но може би тъкмо в преоткриването на малките общности, на родовите връзки е ключът към едно ново възраждане, към появата на истинско гражданско общество. Това беше и един от акцентите на оживеното обсъждане, в което се включи голяма част от публиката.

Дискусиите от поредицата „Липсващото звено“ предизвикват засилващ се интерес и протичат в градивен дух. Те се провеждат в новата конферентна зала в Ректората на СУ „Св. Климент Охридски“, предлагаща отлични условия. На 24 март предстои третата уводна дискусия под мотото „Липсата на смисъл (Гнетът на безсмислието и българският негативизъм)“ с главен говорител проф. Веселин Методиев, историк и бивш министър на образованието. След нея вече ще се насочим към конкретни личности и обществени групи, представители на „Липсващото звено“. Две дискусии са предвидени за април и май. А ако е рекъл Бог, поредицата ще продължи и след тях през новата академична година.